Възрастния беше мислил много по този въпрос.
— Не. Нещо ми подсказва, че той е напълно сам. Не мисля, че ще се опита отново да се свърже с Удуърд. Не само, че той е чудак, но и му призна, че е възможно да го следят. Според мен „Розата“ ще продължи сам. Наблюдавай го, Кевин.
— Да, сър. Вие ще вземете ли някакви други мерки?
— Е, след като Удуърд пропадна, мисля, че вече няма смисъл да оставяме на спокойствие останалите хора от веригата му. Освен това може би ще изкоп-чим нещо от тях. Не ми харесва, но ще трябва да ги заловим.
Естествено, ще обезвредим цялата мрежа и се надявам да научим нещо от тях. Но ще трябва да използваме ФБР. Защото опяват, че искат да арестуват някоя едра риба още откакто започнахме тази операция. „Четиридесет“ просто не ми позволява да наруша прерогативите на ФБР. Много лошо. Ако можехме да ги задържим за двадесет и четири часа без всичките тези формалности около ареста, сигурно бихме научили много неща. Трябваше да проведа истинска битка, докато накарам ФБР да ги арестува колкото се може по-тихо. Няма смисъл да оставим „Розата“ да прочете за тях във вестниците.
— Колко време, мислите, ще запазите задържането им в тайна?
— Може би два дни. Ще ги обвиня в някаква измама, а не в шпионаж. Естествено, няма да има никакви доказателства за измама, но поне ще можем да ги задържим за двадесет и четири часа, без много да се разчуе. Може дори да ги убедим да ни сътрудничат и да не се безпокоят за после, когато формално ги обвиним в шпионаж. Поне успяхме да накараме чикагската полиция да смята случая с Удуърд за пропаднал опит за грабеж. Така няма да се появи в националните новини. Да, в голяма каша се забъркахме тук. Аз и Карл наистина изнемогваме. Как ми се иска да бях при вас с Кондора!
— Сигурен съм, че е така, сър. Но това, което правите, е не по-малко важно.
Радиовълните донесоха въздишката съвсем ясно.
— Така е, така е, Кевин. Но каквото и да правиш, не изпускай „Розата“. Бъди внимателен. Много внимателен. Ако се наложи да го арестуваш, за да не избяга, арестувай го. За жалост, той ще отиде във ФБР, но поне ще знаем, че сме спрели операцията му. Надявам се да не се стигне до това. Съмнявам се, че доброволно ще ни каже каквото и да било, но все пак кой знае? Кой знае?
Нурич продължи на юг по шосе 82, без да престава да маневрира. Следящите го бяха принудени да изостанат доста далеч назад и да наблюдават само радарите.
На три мили от Андъруд, град, край който се пресичат няколко магистрали, на радарите видяха как колата забавя скорост и после спира. Спряха край пътя, което беше доста неудобно, защото шосето беше тясно.
— Там има паркинг, сър — каза полицаят на Кевин. — Всъщност не е кой знае какво. Няколко маси и кофи за боклук.
— На радара се появява още една точка.
— Може би е друга паркирана кола — отговори полицаят. — Помните ли онези, които видяхме вчера? Гледайте! Тръгва! Нашият човек още чака, за да види дали няма да му налетим.
Кевин взе микрофона и нареди на всички да останат по местата си.
След още двадесет минути „Розата“ пак не беше тръгнал. Кевин нареди на една от колите без радар да мине покрай мястото.
Две минути по-късно по радиото се чу възбуден глас:
— „Център“ тук Маклачи! Минахме покрай мястото! Колата е там, но наоколо няма никой! Няма жива душа наоколо и няма къде да се е скрил!
— „Център“ вика всички! Тръгваме! Маклачи, стой, докато пристигне някой от нас, и тръгвай! „Двойка“ и първият радар остават, където са, готови да блокират пътя. Тръгвайте!
Четири коли спряха с хрущене на покрития с чакъл паркинг. Кевин и колегите му излязоха от колите с извадени пистолети. Колата на „Розата“ беше празна.
— Добре — каза Кевин, — вие тримата обиколете наоколо и потърсете следи, да не би да е тръгнал пеша. Останалите стойте тук и не пипайте колата повече, отколкото се налага.
Кевин изтича до колата си.
— „Център“ вика „Радар едно“!
Пет мили по-нататък по шосето старшият на колата вдигна микрофона и отговори нервно:
— Слушам ви.
— „Розата“ избяга. Не сте ли го видели случайно да минава покрай вас като шофьор или пътник с друга кола?
— Не, но ние гледахме радара. Поне една дузина коли трябва да са минали покрай нас. Спрели сме зад една купчина чакъл и не видяхме никоя от тях.
Кевин отпусна ръката си, загледа се в земята и започна тихо да ругае. Главата му пулсираше. Най-накрая той отново вдигна микрофона, включи станцията на голяма мощност и започна да предава:
— „Център едно“ вика „База“. „База“, обади се, „Алфа едно“. — Това беше кодът за максимално важно съобщение.
— Тук „База“. „Център едно“, слушаме „Алфа едно“.