Първо Малкълм си помисли, че няма да намерят къде да седнат, но от една група, насядала в далечния край, се вдигна една голяма ръка. Беше Стюарт. Той ги представи на тримата щастливи фермери, седнали до него, които след това си тръгнаха преди дъждът съвсем да разкаля пътищата към фермите им.
Шийла сякаш се зарази от веселото настроение на посетителите. Започна да разменя шеги и остроумия със Стюарт. Малкълм ги гледаше и се чувстваше, сякаш не е там. Шийла седеше срещу него. Тя му се усмихваше, когато срещнеше погледа му, после веднага отново се обръщаше към Стюарт. Малкълм се чувстваше много стар и много уморен. Гледаше как дъждът шиба запотените стъкла на прозорците.
Докато Малкълм драскаше безсмислени фигури по стъклото, една голяма черна кола без обозначения спря пред рампата за товарене на един склад в Сисеро, Илинойс. Трима едри мъже с разкопчани сака отидоха с уверени крачки до мястото, където стоеше Фриц Пуласки и даваше инструкции на някакви Щофьори. Тримата изчакаха шофьорите да отидат до камионите си. Пуласки вдигна глава. Опита да се усмихне, но не успя. Наведе глава, за да не забележат, че плаче. Тримата го заведоха до колата без шум и подкараха. Техните колеги вече бяха арестували жена му в дома им.
— Но беше интересно и забавно — чу Малкълм гласа на Шийла. — Нито веднъж не ми е станало скучно, откакто съм тук. Толкова интересни нови хора срещаме! И е толкова по-различно от Вашингтон! Не е ли така, Малкълм?
Въпросът й го изкара от унеса му. Време е да допринеса с нещо, каза си той.
— Да, така е. Наистина, къде другаде бихме могли да срещнем хора като… — Малкълм потърси нещо, което би предизвикало Стюарт да започне някакъв дълъг разказ, нещо, което да освободи него самия от задължението да участва в разговора — … като семейство Робинсън. Когато са дошли тук, трябва да са били славни времена.
Вместо да се впусне в разкази за отминалите дни, Стюарт изгледа Малкълм изумено:
— Робинсън? Кои са тези Робинсън?
Реакцията му завари Малкълм неподготвен и той се запъна:
— Как кои? Тези от Уитлаш. Знаеш ги, Нийл и жена му. Не може да не познаваш поне старицата Стоу и родителите на Нийл. Те са тук от самото начало, когато са разработвани тези земи.
— Те ти казаха, че са тук от самото начало? — В гласа на Стюарт имаше изненада.
— Нийл просто спомена, че тогава семейството им е било тук.
— Сигурен ли си, че става дума за същите Робинсън? Тези от Уитлаш?
Малкълм кимна.
— Хм. Нещо не е както трябва. — Стюарт се намръщи за миг. — Доколкото си спомням… — Той се извърна назад и извика: — Хей, Маклафлин!
Един дребен набит човек с къса коса, седнал на едната от големите маси, се обърна към него с престорен упрек:
— Какво, по дяволите, искаш, старче?
— Не много. Кога дойде Нийл Робинсън със семейството си?
— Кой? Този от Уитлаш ли? Дявол да го вземе… трябва да беше някъде към петдесет и втора, петдесет и трета. Знам, че беше след Корея, но преди да се роди най-малкия ми син, значи е някъде там. Защо питаш?
— Ей така. Да си освежа паметта. Благодаря.
— Не разбирам — каза Малкълм, когато Стюарт отново се обърна към него. — Тези земи са раздадени доста по-рано, нали? Значи той не е бил тук от самото начало.
Стюарт се ухили.
— Не, разбира се, че не. Тяхната ферма преди това беше на Флорънс. Флорънс и Маккий построиха всичко по времето на Голямата депресия. Робинсън и Кинсайд дойдоха доста по-късно, някъде през петдесетте. Нищо не са облагородявали. Старецът Гордън е единственият, който е бил там по времето на Втората световна война. И с темповете, с които умира, може би ще е единственият, който ще остане, след като всички други предадат Богу дух. Все пак никак не ми е ясно, защо човек може да иска да живее в Уитлаш.
— А защо им беше да ме лъжат? — попита Малкълм тихо.
— Е, сигурно са искали да се пошегуват с човека от изтока, да му напълнят главата с глупави истории за Дивия Запад. Това често се случва тук.
— Сигурно е така — намеси се Шийла. Тя не можа да схване същността на разговора, но забеляза интереса на Малкълм.
— Колко голяма е фермата на Робинсън? — попита Малкълм.
— Не мога да кажа веднага, но не е голяма. Не си дават повече зор, отколкото се налага. Добре се справят все пак. Слушай, ако искаш наистина да чуеш как са били населени тези земи, не тези глупости, които показват по телевизията или си чул в Уитлаш, трябва да се срещнеш със стария Бойл. Разказвал ми е какви времена са били…
Когато Стюарт започна да разказва за старите дни, Ана Брукс излезе от метрото в центъра на Манхатън. Ненаправила и три крачки, тя усети, че мъжът зад нея ходи толкова близо, че едва не настъпва петите й. Тя познаваше живота в Ню Йорк и не му обърна внимание, а само ускори крачка. Мина й през ум, че може да е джебчия. Тя зави зад ъгъла на Пето авеню. Малко по-нататък пред нея се изпречиха двама едри мъже с шлифери и тя се видя принудена да спре. Веднага след това мъжът зад нея я улови за лакътя. Преди да успее да се обърне, за да го погледне, един от двамата пред нея извади служебна карта и й я показа. Тя ги изгледа стъписана за миг, после в очите й заблестя гняв. Мъжете я гледаха хладно. Този отзад изви ръката й и я поведе към задната врата на една кола, спряна до бордюра. Тримата също се качиха и колата потегли. Никой от забързаните пешеходци не обърна внимание.