— Безпокои те това, че са близо до ракетите, така ли?
— Това, комбинирано с лъжата.
— Не можещ, ли да поискаш съдействие от шефовете си?
— Мога. Те провериха двамата странни братя. Не знам какво биха могли да изровят тук.
— Има само един начин да научим — каза Шийла.
Телефонът спря да звъни точно когато Малкълм отключи вратата на стаята. Той хвърли чантата си на земята и се хвърли към телефона, но усилията му бяха възнаградени от сигнал „свободно“. Шийла влезе след него, затвори и заключи вратата.
— Когато го чух да звъни в края на коридора, вече знаех, че няма да успея. Защо тогава тичах? — попита Малкълм.
— Защото си оптимист, предполагам — усмихна му се Шийла.
— И глупак. Мисля, че си заслужава за такова нещо да се обадя веднага, а не да чакам редовното време.
Шийла вдигна рамене.
— Бих изчакала, докато получа разрешение за това от Чоу, но съм сигурна, че и той ще каже да се обадиш.
— Благодаря, че ми позволяваш да си проведа разговора. — Сарказмът на Малкълм беше истински, но в гласа му нямаше злоба. Шийла също вдигна рамене без злоба, а усмивката й издаваше добро настроение. Както обикновено, тя застана много близо до него, а той държеше слушалката така, че да може и тя да чува.
Малкълм едва успя да съобщи кой е, когато му казаха да чака. Шийла го погледна въпросително, а той вдигна рамене.
— Може би имат много работа — пошегува се той.
— Кондор? Знаеш ли с кого говориш? Малкълм без проблеми позна гласа на Карл.
— Да, Карл.
— Събитията се развиват много бързо. Опитах се да се свържа с теб по-рано, но не успях. Кажи ми най-напред защо се обаждаш по това време.
Малкълм цогледна Шийла. Той искаше да каже нещо на Възрастния, а не на Карл.
— Тук вали и се прибрах рано. Реших да отида на кино и затова опитах да се свържа по-рано.
— Така ли? Слушай. Няма да правиш нищо такова. Трябва да стоиш в стаята си и да не излизаш, освен ако наистина има нужда и само след като си получил разрешение от нас.
— Защо?
— Защото „Розата“ се потопи. Изгубихме дирите му в централната част на Северна Дакота. Това означава, че за около един ден може да стигне до теб. В района ти могат да се случат някои неща. Искаме да си нащрек.
— Но как успяхте да го изпуснете? Смятах, че го държите толкова добре, че не може и да пръдне, без да разберете!
— Аз също, Кондор, аз също. Заповедта за теб е да бъдеш готов. Ние ще охраняваме ракетната площадка, където умря Паркинс. Пауъл заедно с други хора също ще бъде в района. Ако се наложи, ще получиш информация и допълнителни инструкции.
— Ще ми кажете ли какво ще стане?
— Малкълм — каза Карл тихо, — съмняваш ли се, че ще ти кажем това, което има нужда да знаеш?
Малкълм се ядоса още повече на Карл за това, че употреби истинското му име.
— Да, съмнявам се. Но нима има някакво значение?
Карл не каза нищо в продължение на няколко секунди, после попита:
— Има ли още нещо, което искаш да кажеш?
— Да. Имам още една молба.
— Искаш да проучим други фермери?
— Да.
Малкълм съобщи на Карл всичко, което знаеше за двете семейства, без да спомене за лъжата.
— Искаш да проучим произхода на тези хора? — попита Карл. — Има ли някаква причина за това.
Малкълм знаеше, че Карл ще заподозре нещо, ако не му даде удовлетворителен отговор.
— Няма някаква особена причина. Те живеят най-близо до ракетната площадка след братята и искам да проверим за всеки случай всички, които живеят в радиус от десет мили наоколо.
— Не мога да ти обещая. Нещо такова не би подучило голямо предимство пред другите належащи задачи, освен ако ситуацията не се промени.
Казано с прости думи, Карл нямаше намерение да се заеме с това, освен ако не му нареди лично Възрастния. Той нямаше да му нареди, ако Малкълм не го помолеше за това, а нямаше как да го помоли, ако не каже на Карл, че иска да говори с него, което би предизвикало много въпроси, на които не му се искаше да отговаря.
Малкълм се досети как би могъл да реши проблема.
— Слушай, Карл — каза той. — Просто проверете тези две семейства, после аз ще сравня данните с моите, ще преценя точно каква информация ми е необходима и за следващите две вече ще задавам конкретни въпроси, така че да не губим време.
— Сега не можеш да питаш нещо конкретно, така ли? — снизходителният глас на Карл се чуваше ясно.
— Не, не мога.
— Добре. Ще видя какво мога да направя, но не мога да ти обещая нищо. Ще отнеса въпроса където трябва.