Изхвърлил е старците малко на юг от Андъруд. На две мили оттам се пресичат четири магистрали. Би могъл да тръгне по всяка от тях, а и плетеницата от малки шосета никак не ни помага.
Струва ми се, че се насочва към ракетната площадка, където умря Паркинс. Проверяваме всички възможни пътища, водещи натам, но надеждите ми не са особено големи. Това е огромна площ. Ако остане в района, ще го заловим, но се боя, че ще приключи операцията си и ще изчезне. Ядосан съм, тревожа се и се чувствам глупак през цялото време. И ужасно съжалявам.
— Кевин — успокои го твърдо Възрастния. — Не обвинявай себе си. Задачата ти беше много трудна, а „Розата“ очевидно е много добър. Може би, ако имахме късмет и бяхме действали по друг начин, това нямаше да се случи, но сега вече е безполезно да се оплакваме за станалото.
Освен това, все още не сме се провалили. Сигурен съм, че „Розата“ не е приключил мисията си. Чувствам го с костите си. И ми се струва, че сега трябва да концентрираме усилията си, за да му попречим.
Нека местната полиция действа, както си наредил. Но след като открият „Розата“, искам ти и нашите хора да го неутрализирате. Ако можеш да уредиш нещата така, че преди да попадне в ръцете на ФБР, да остане при нас два или три часа, все още имаме шанс да спечелим играта.
— Разбирам, сър.
— Не се и съмнявам. За всеки случай, ако успеем да се справим със ситуацията, изпращам доктор Лофтс в базата „Малмстром“. С любезното съдействие на генерала той трябва да стигне при „Розата“ с хеликоптер до един час, ако бъде заловен някъде около ракетите. Ако не, ти би ли могъл да го транспортираш на някое по-подходящо за разпит място?
— Мисля, че да, сър. Хората от ФБР тук са много услужливи. Официално ми казаха, че не биха искали да пропуснат съдебен процес срещу него заради някакви оперативни съображения, но всъщност ми подсказаха, че пет пари не дават дали ще бъде съден или не. Шефовете им във Вашингтон искат вестниците да ги похвалят, а служителите долу искат добре да му насинят задника, защото ги направи смешни.
— Не се тревожи за Вашингтон. Мисля, че мога да се погрижа за това. В края на краищата ние им дадохме шофьора и тази жена от Ню Йорк, нали? Какво още искат? А между другото, Кевин, съобщиха ли ти, че ако се наложи, можеш да използваш военните от „Малмстром“?
— Да, но първо трябва да намерим „Розата“. Съмнявам се, че ще ми потрябват. Не мисля, че „Розата“ се готви за война. Ще останат ли в режим на специална готовност?
— Да.
— Добре. И, разбира се, имам на разположение и Кондора.
Възрастният мъж се засмя леко.
— Боя се, че нашият Кондор не се оказа толкова производителен, колкото се надявах. Засега се справя добре, но не е постигнал нищо толкова впечатляващо, колкото предишните си звездни изпълнения. Може би така е по-добре. Ако навлиза по-бавно в професията, може би няма да отлети от нас. Ако имаш възможност, вкарай го в играта към края. Нека наблюдава, но не му поверявай тежки задачи. Не съм сигурен, че ще се справи.
— Ще имам това предвид, сър. А какво прави той?
— Довършва това нелепо проучване. Поискал е от Карл да провери някакви други фермери. Казал му е, че по всяка вероятност нищо няма да излезе от тях. Карл ще ги проучи въпреки всичко. Кондора чака до телефона да му се обадим. Стори ми се, че е по-добре да го държим настрана, докато не знаем къде е „Розата“. В края на краищата не искаме Кондора да снесе някое яйце и да развали всичко, нали? — Възрастния се засмя на шегата си.
На Кевин не му беше до смях, но се опита отговорът му да не прозвучи мрачно. Не успя.
— Не, сър. Не искаме.
След като изостави възрастната двойка в полето, Нурич се отправи по шосе номер 200. Прецени възможността да ги ликвидира, за да ги накара да мълчат и да се застрахова, но реши, че това допълнително би усложнили положението му, ако бъде заловен. Наистина, ако никой не ги откриеше, те можеха и да умрат, но мъжът изглеждаше достатъчно здрав, за да издържи, докато дойде помощ.
Нурич караше колкото се можеше по-бързо. Нямаше как да знае с колко време разполага. Дори не беше убеден, че го следят. Въпреки предупреждението на Удуърд и собствените си мрачни предчувствия той не беше установил със сигурност, че американците са по петите му. Но не можеше да е сигурен и че не го следят. Някъде към обед той се върна на шосе номер 94, пресече границата и се оказа в южния край на Монтана — на по-малко от осем часа път от целта си. Продължи нататък въпреки умората и напрежението. Знаеше, че се налага да смени колата, и възможността не закъсня, когато при Глендайв се отклони по друг двулентов път и се отправи на североизток.