— Съблечи якето — каза Нурич, — блузата и сутиена. После отново ще си облечеш блузата.
Жената се дръпна от него ужасена. Притисна се към вратата.
— Моля ви… Моля ви, недейте… Мога да ви платя…
Нурич я прекъсна.
— Стига. Ще се регистрираме в онзи мотел. Искам да ни смятат за любовници. Колкото по-добре играеш ролята си, толкова по-хубаво. Човекът на рецепцията ще усети брендито. Ако е мъж, ще обърне внимание на теб. Искам да те забележи като жена. Нищо повече. Ако не правиш точно каквото ти кажа или се опиташ да извършиш някоя глупост на рецепцията, ще ви убия и двамата. И след това ще направя с теб нещо толкова отвратително, че никога повече няма да те погледне мъж. Ако ме слушаш, няма да ти се случи нищо. Нямаш друга възможност. Разбираш ли ме?
Жената кимна бавно. Сега вече и брендито си казваше думата. Комбинирано със страха й, беше я удавило в някакъв безсъзнателен ступор. Тя бързо се съблече. Закри за миг гърдите си с ръце и после бързо облече блузата си. Когато свърши, го погледна отново.
Нурич го направи толкова бързо, че тя нямаше време да реагира. Придърпа я към себе си и грубо притисна устните си в нейните. Тя замръзна и той почувства отвращението, което премина през тялото й. Добре, помисли си той. Когато се отдели от нея, червилото беше размазано по устата й и част от него беше на неговата. Той разроши и косата й. Посегна и запали осветлението.
— Сега се оправи — нареди й той. — Не много добре, колкото да си личи, че си се опитвала.
Докато тя оправяше косата си, той смачка предната част на блузата й. Чувстваше как потреперва всеки път, когато докосваше гърдите й.
Управителят на мотела беше виждал такова нещо много пъти. Нервната двойка, напрегнатите погледи, изпомачканите дрехи, миризмата на алкохол.
— Да? — каза той, сякаш не знаеше какво искат.
— Ние… да… искаме стая, нали, мила?
Жената нервно кимна и се усмихна престорено. Продължаваше да гледа придружителя си. Нетърпелива е, помисли си управителят.
— За колко време? — надяваше се, че както са нервни, ще изкопчи от тях повече от обикновения престой. Бизнесът вървеше ужасно, просто ужасно.
— О… а… — започна да се запъва мъжът. Наистина нервен човек, помисли си управителят. Сигурно е с жената на шефа си. — Виждате ли, трябва да прекосим щата, но се уморихме. Жена ми и аз. Тя иска да почине малко. Можем да останем… — той бързо я погледна — два дни? Може би три?
Управителят затвори очи бавно и спокойно.
— Добре. Искате ли стая с кухня?
— Да, това ще е хубаво.
— Без проблеми — каза управителят и се усмихна леко. Време е за малко майтап. Нищо сериозно, просто малко забавление. — Двойно легло ли искате, или отделни.
Мъжът го изгледа изненадано.
— Имаме избор?
— Да, разбира се. Кажете.
— О… да, добре, ще вземем отделни легла, разбира се… е, не е нужно да спим заедно, нали, мила?
Жената кимна бързо. Управителят погледна в тавана, без да го интересува дали са забелязали. За кого го вземаха? За някой глупак? Ще му излизат с този стар номер с отделните легла. Те се записаха — мистър и мисис Джон Морис, Глендайв. На бланките не бяха записали точния си адрес. Какъв смях, помисли си управителят и им подаде ключа.
— Номер девет, в края.
— Благодаря ви. А… и още нещо. Дали има вероятност… колата, знаете, да я удари камион или нещо друго, дали…
Управителят не изчака да чуе края.
— Можете да паркирате отзад — каза той. — Там няма никаква опасност. Там дори не се вижда от пътя.
Мъжът се ухили с идиотската усмивка, с която беше влязъл, взе ключа и дръпна жената към леглото. Управителят изсумтя подигравателно, мъчейки се да прикрие, че изпитва съвсем мъничко завист.
Нурич накара жената да изпие и останалото бренди. Когато беше толкова пияна, че едва стоеше на краката си, той я разсъблече напълно. Страхът си проби път в замъгления й поглед, но беше прекалено пияна, за да протестира. Завърза я с лейкопласта за четирите ъгъла на по-далечното от вратата легло. Това, че е гола и легнала така, увеличи страха й и намали увереността й. Тя загуби съзнание, преди да успее да я завърже както трябва. Той не разбра дали от брендито или от ужас, но беше толкова уморен, че не го интересуваше.
Отделните легла бяха истински късмет. Нурич беше разбрал скрития садизъм на управителя. Истински късмет, мислеше той. Сега няма да избяга, чувства се горе-долу удобно, а и аз имам къде да легна. Той уморено се разсъблече, провери дали е заключил вратата и си легна, след като завърза пистолета за китката си с една връзка за обувки.