Утре, мислеше той, докато се унасяше. Утре.
— ТИ, РАЗБИРА СЕ, СИ СЪГЛАСЕН ДА СЕ БИЕМ? — ПОПИТА ТУИДЪЛДУМ С ПО-СПОКОЕН ГЛАС.
— ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ДА — ОТВЪРНА ДРУГИЯТ НАЦУПЕНО, ДОКАТО ИЗПЪЛЗЯВАШЕ ИЗПОД ЧАДЪРА, — САМО ЧЕ ТЯ ТРЯБВА ДА НИ ПОМОГНЕ ДА СЕ ОБЛЕЧЕМ.
Кевин пристигна в Хавър късно вечерта в четвъртък. Той поемаше ръководството от помощника си само след няколко часа сън. Намираха се в нает офис. Пътната полиция на Монтана намери откраднатата от „Розата“ кола в югоизточния край на щата, но досега нямаше друга следа от него. Във военновъздушната база вече беше пристигнал доктор Лофтс и чакаше. Кондора чакаше. Възрастният човек във Вашингтон също чакаше. Чакат мен, помисли си Кевин. И ето ме тук, в Хавър, Монтана — чакам. Чакам човек, който не знам къде се намира.
За разлика от Кевин Нурич спа до късно в петък. Събуди се със скок в десет. Пленницата му също беше будна и го гледаше с широко отворени кръвясали очи. Той реши, че това е отчасти заради брендито, отчасти защото е плакала. В погледа й все още имаше ужас. Той я освободи, за да стане и да отиде до тоалетната, но не й позволи да се облече. След това отново я завърза за леглото, но този път запуши устата й и когато излезе, сложи на вратата табелата: „Моля, не безпокойте“. Управителят сякаш разбра неразположението на „жена му“ и почти неохотно прие предложението на Нурич той сам да оправи леглата.
Малката бакалничка на Кремъл му осигури пакетирана храна, захарни пръчици, нескафе и презрели плодове — всичко на невъзможни цени. Плати с парите на жената. Купи също вестници и три опаковки по шест кутийки бира.)
Нурич приготви закуска за двамата. Накара жената да изпие две бири. Той пи само мляко. Докато четеше вестниците и пиеше кафето си, той я остави да поседи на стола. Във вестниците не откри нищо заслужаващо внимание.
През целия ден Нурич остана пред телевизора. Накара жената да се разхожда из стаята. Държеше я гола. Накара я да изпие още една бира. Алкохолът я замайваше, но той не й позволяваше да си почива. Искаше, когато я остави, тя да бъде изтощена. Беше сигурен, че ужасът, алкохолът, физическото и умственото изтощение ще свършат работа. Остави я да почива само когато проверяваше оборудването. След това завърза ръцете й отзад, сложи върху главата й една калъфка от възглавница и я накара да коленичи в ъгъла. Чу как тя се разплака и започна да проверява оборудването си.
В Москва го бяха обучили добре. Доколкото можеше да каже, кутията със светещи лампи и циферблати работеше отлично. Беше доволен, че устройството щеше да запише всички важни данни на малка касетка, която той трябваше да върне обратно. Това му спестяваше необходимостта да пренася устройството отново. Ако се появеше опасност, той можеше да хвърли касетата в някой храсталак, след като включи устройството й за самоунищожаване, което щеше да сработи след две минути. Тази касетка също така не изискваше от него да бъде специалист. С нея щяха да се занимават други.
Нурич бавно прокара ръка по гладката повърхност на метала. Стори му се, че електрическите импулси му предават някаква възбуда. Опасенията и съмненията за стойността на операцията оставаха, но го беше завладяла възбудата на момента. Може би матушка Русия щеше да спечели нещо от тези глупави усилия в края на краищата. Досега той печелеше играта, побеждаваше американците на техен терен. Нурич се усмихна. Кой имаше представа какво означава тази операция?
Чантата, в която беше устройството, можеше да се носи или на гръб, или като ръчен багаж. Малките промени, които трябваше да направи, за да я превърне от едното в другото, му отнеха минута. Той мушна ръцете си в ремъците и качи устройството на гърба си. Тежеше почти тридесет килограма. Всяко възможно пространство вътре беше запълнено. Машината имаше сравнително малък размер за теглото си. Нурич беше в отлична форма. Знаеше, че не може да бяга дълго с нея на гърба, но можеше да маневрира. Провери дрехите си, картите, парите, фалшивите документи за самоличност много внимателно. Всичко беше в ред. Покри всичко с чаршаф, преди да открие очите на пленницата си и отново да я накара да ходи.
Късно следобед Нурич нареди на жената да се облече. Тя безмълвно се подчини. Когато се приготви, той я изведе навън, за да се „разходят“ под ръка в двора на мотела. Той забеляза, че управителят ги наблюдава. След като Нурич показа, че жената все още е с него, той я върна в стаята и отново я накара да се разхожда гола.
Малко след залез-слънце Нурич приготви вечеря. Той изяде няколко захарни пръчици и най-калоричната порция от бакалничката. С вечерята изпи чаша кафе и остави кафеника топъл, за да може да изпие още едно непосредствено преди да тръгне. Остави голата си пленничка да вечеря и я накара да изпие останалите десет бири. Едва беше изпила предишните три, но всеки път, когато престанеше или започнеше да се олюлява, той прокарваше ръка по тялото й. Тя надаваше безгласен вик и продължаваше да пие. Нурич я занесе до леглото. Сложи върху очите й памучни тампони и ги залепи с лейкопласт, който омота около главата й. Отново я завърза за четирите ъгъла на леглото и метна отгоре й чаршаф. Реши да не й запушва устата. Можеше да се задуши. При всички случаи тя нямаше да се събуди преди обед на следващия ден. Също така не му се вярваше да се разпищи за помощ. Както е със завързани очи, гола и завързана, тя нямаше да има представа къде е той. Дори когато разбереше, че него го няма, страхът и срамът щяха да държат устата й затворена. Беше сигурен, че никой няма да я намери, докато любопитството на управителя не надделее, а това щеше да стане след два дни. Тя щеше да ги преживее. На полицията щеше да опише луд човек, а не шпионин. Ако американците знаеха за него, нямаше да обърнат внимание на разказа й. Ако не знаеха, тя щеше да ги заблуди. Не рискуваше нищо, като я оставяше жива.