Нурич погледна още веднъж картите, които беше наизустил, и премисли плана си с всички възможни отклонения. Когато свърши, погледна часовника си. Беше девет часът. Облече си маскировъчния костюм, после обикновените си дрехи. Лицето си щеше да почерни, когато наближи мястото. Внимателно отдели двете захарни пръчици, които щеше да изяде с последното кафе, преди да тръгне в полунощ. След това легна на другото легло, нави будилника за всеки случай, затвори очи, застави ума си да се освободи от всякакви мисли и се опита да се отпусне.
Чоу ги предупреди за идването си в стаята им в мотела пет минути преди това. Дори и да забеляза някаква разлика в поведението им, не го показа с нищо. Единствената грижа, която сподели на глас, беше, че присъствието на двама души от жълтата раса в този район може да предизвика подозрения. Малкълм се опита незабелязано да подсили опасенията му, за да го накара да си тръгне по-бързо.
Новината за бягството на „Розата“ възбуди Чоу до крайност. Той крачеше из стаята и внимателно съставяше планове за действие. Също така информацията за Робинсън и Кинсайд го беше заинтригувала много. Малкълм дори си помисли, че тя го вълнува повече, отколкото новината за бягството на „Розата“. Но Чоу се владееш прекалено добре и Малкълм не можеше да разгадае мислите му.
Тръгна си след два часа. Не им каза къде отива, но им даде да разберат, че няма да се връща в Канада и че ще бъде наблизо. Нареди им да му се обадят по радиото веднага щом чуят нещо. Каквото и да е, наблегна той.
— Какво ще правим? — попита Шийла, след като Чоу си тръгна.
— Какво можем да направим? — отвърна Малкълм. — Ще седим и ще чакаме.
Капитан Теди Роу и хората му бяха прекарали няколко смени в очакване. Те чакаха през студените и през топлите дни, докато духаше вятър, докато валеше дъждът в четвъртък, през дългите нощи. Капитан Роу не се интересуваше колко дълго ще се наложи да чакат. Той щеше да се подчини на заповедта, докато щракнеше капанът или докато му наредят да се върне. Щеше да държи хората си в готовност, защото тази задача беше много важна за него.
Първите две години от службата си капитан Роу беше прекарал в 5-и корпус на специалните сили, базиран в Нха Транг, Виетнам. Беше му харесала тази служба. През онези дни, а и през цялата война в Югоизточна Азия специалните сили се управляваха от ЦРУ или както той и колегите му от управлението, го наричаха — „Фирмата“. Капитан Роу си спомняше с любов дните, когато от името на Фирмата беше организирал отряди от местни наемници, за да провеждат „активни антитерористични акции“ в селцата. От 1966 година той с радост беше изпълнявал задачите на Фирмата в Азия, Латинска Америка, Африка, дори в Близкия изток. До последната му операция.
Тя беше сравнително обикновена. Една не много активна и малка палестинска терористична група бавно беше започнала да набира сили. В момента тя застрашаваше израелско-арабското примирие, но освен това заплашваше да обърне количката на друга палестинска група, с която ЦРУ беше установило някакви връзки.
Задачата на Роу беше проста. Новата група се въртеше около лидера си и се състоеше от около дузина въоръжени мъже, но популярността й в лагерите нарастваше все повече и повече. Роу трябваше да взриви бомба в дома на лидера и да го направи така, сякаш експлозията е нещастен случай, предизвикан от невнимателно боравене с оръжие. Такива неща се случваха непрекъснато и такова обяснение щеше да изглежда правдоподобно.