Роу и хората му — експерти по взривни устройства — една нощ нахлуха в недобре охраняваната къща на лидера, поставиха бомбите и се изтеглиха без никакви инциденти. Къщата беше взривена според плана, но за лош късмет един човек от охраната оживя и умря четири дни по-късно в болница за бежанци. За щастие, той не дойде в съзнание, но Роу и началниците му през тези четири дни бяха изпълнени с ужас.
Тази беше последната му мисия. Този път капитан Роу не искаше никакви грешки. Всичките му хора бяха ветерани от Виетнам и всичките бяха участвали в подобни задачи преди. Той ги разпредели по хълмовете около деветнадестте ракетни площадки, които Кевин и Възрастния смятаха за потенциална цел. Самият той беше установил командния си пункт и държеше резервите си недалеч от площадката, където бе умрял Паркинс. Луната залезе. Хората му не се виждаха на повече от два метра. Залегнали, те наблюдаваха тихо с маскировъчните униформи и боядисани лица. Във всяка група имаше по един човек, който следеше специални сензорни устройства, стратегически разпръснати в района. Тези устройства бяха разработени за война в джунглите на Югоизточна Азия и реагираха на топлина и звук. За жалост, те не различаваха животни и хора, врагове и приятели. Капитанът се доверяваше съвсем малко на техниката и предпочиташе да постави наблюдателни постове.
Той се радваше, че е поел по-лекото нощно дежурство. През деня основният проблем беше, че хората трябваше да имат вид, че си играят на войници. Освен това той беше убеден, че ако нещо стане, то ще е нощем. Беше заповядано да спре саботьор и той смяташе да го направи — без никакви пропуски този път.
Всичките му хора бяха екипирани с малки радиостанции със слушалки, специално разработени за тайните служби. Хората му трябваше да бъдат в постоянна връзка с него, но не можеха да си позволят разговорите им да кънтят в нощната тишина.
Повикването дойде в 3,00 часа.
— „Лисица4“ вика „Лисица“ — чу капитанът в слушалките си. Заместникът му леко го докосна по рамото, в случай че не е чул. Капитанът стисна ръката му и прошепна в микрофона:
— Тук „Лисица“, слушам ви.
— Южно от номер едно има нещо. Не можем да видим все още. Край.
— Разбрано. Дръжте ме в течение. „Лисица“ до всички! Внимание!
Техникът до капитан Роу го бутна:
— Ние също го засичаме, сър. Между „Лисица4“ и него има възвишение и затова не го виждат.
— Дайте ми бинокъла — нареди Роу.
Инфрачервеното оптическо устройство беше една от вещите, които ценеше. Той бавно огледа района около ракетната площадка, където беше умрял Паркинс. Блясъкът от осветлението на самата площадка влошаваше видимостта му, но това не го тревожеше особено. Това място наблюдаваше „Лисица7“.
Роу нямаше да го види, ако той не беше помръднал точно когато зрителното поле на бинокъла му се плъзгаше оттам. Намести фокуса и се вгледа. Видя ръка и нещо подобно на кутия. Когато фигурата се размърда отново, той различи очертанията на човек. Цветовото изкривяване на инфрачервения бинокъл не му попречи да различи маскировъчните му дрехи. Той разгледа кратко фигурата и подаде бинокъла на помощника си. Когато шепнеше в микрофона, той се усмихваше.
— „Лисица“ вика всички! Потвърждавам неприятел на сто метра южно от номер едно. Източно от хребета, на около двадесет метра от оврага. 7, 8 и 9, прекъснете пътя му за отстъпление. 3 и 10, дръжте западния фланг. 11 и 4, дръжте изток. 14, заеми позиция на север от площадката. Стойте настрана от светлината. Така ще му попречите да се приближи. Аз отивам откъм източната страна на площадката, а 5 откъм западната. 2 остава в командния център за координация. След две минути по местата. Задържане по мой сигнал. Тръгвай!
Нурич беше скрил колата зад купчина чакъл за поддръжка на пътя, на едно място, където черен път пресичаше шосе номер 2. Реши, че никой не би я забелязал там в два и тридесет след полунощ. Той съблече горните си дрехи, намаза лицето си и си сложи тъмни маскировъчни ръкавици. След това провери още веднъж оборудването и премина двете мили, които го деляха от ракетната площадка. Последната четвърт миля измина пълзешком, като се възползваше от всички естествени прикрития. Съветските експерти нямаха единно мнение по въпроса колко телевизионни камери се използват за охрана на тези силози. Нурич не желаеше да се показва на мониторите на охраната.
Началниците му бяха казали, че е достатъчно да се приближи на половин миля, но също така бяха подчертали, че резултатите са по-добри от по-близко разстояние. Той допълзя на сто метра и включи устройството. Пет минути по-късно започна да свети червената лампичка, която означаваше край на записа. Нурич сложи на гърба си тежката раница и запълзя обратно. Беше изминал едва двадесетина крачки, когато го осветиха с прожектор. Ярката светлина моментално го заслепи. Но преди да утихне викът: