Малкълм искаше да наблюдава лицата на жените, докато продължаваше неловкото мълчание, но не смееше да отклони поглед от Ливингстън. Той също го гледаше, при това спокойно.
Тишината наруши старицата Стоу:
— О, този Нийл и приказките му! Е, той се опитваше да си придаде важност. Ако бяхте останали тук по-дълго, щеше да ви докара до сълзи с брадатите си лъжи, че в рода ни е имали велики каубои и какво ли още не. Страшен е, като започне. — Всъщност — продължи тя — ние дойдохме през петдесетте, но това беше толкова отдавна, че ни се струва, че сме родени тук. Преди това бяхме в Пенсилвания. От нашия род само ние се изселихме оттам.
Малкълм погледна старицата. Кърпата за съдове беше омотана около юмрука й.
— Така си и помислих — каза той. — Че ме е будалкал.
Фран Робинсън нервно се засмя.
— Ще останете ли за вечеря? — попита Ливингстън учтиво. — Сигурен съм, че дотогава Нийл ще е по-добре и ще ви разкаже какви ли не истории.
— Не, благодаря — отвърна Малкълм и стана. — Трябва да тръгвам. Чакат ме.
Когато стигна до вратата, той спря и се обърна към тримата роднини, които стояха замръзнали като на снимка.
— Ако не се видим повече, сбогом и благодаря за помощта ви.
След като Малкълм излезе и затвори вратата, Дейв Ливингстън взе недокоснатата чаша с кафе, която Фран Робинсън беше наляла за Малкълм. Отиде до умивалника и изля съдържанието й, докато гледаше как джипът потегля. Когато той изчезна зад завоя, Ливингстън се обърна към двете жени. Усмивката му се превърна в гримаса, той вдигна ръката си и запрати чашата в стената.
Малкълм погледна часовника си. Беше девет минути след полунощ. Във въздуха още се усещаше дневната топлина. Радваше се, че под якето не си сложи по-топла дреха. Беше твърде късно, за да съжалява, че е там, където е, така че се опита да се забавлява, като търси добрите страни на това изпитание.
Малкълм облегна глава на покрива. Небето над него беше пълно със звезди. Не си спомняше да е виждал толкова много и толкова ярки. Поне не от дете. Погледна в другия край на покрива, където беше залегнал Чоу. Скоро щеше да стане време да го смени. Мина му през ум, че би могъл да се опита да го хвърли долу в тъмнината, но знаеше чие тяло ще излети от високия четири етажа и половина покрив, ако прояви такава глупост. Освен това, помисли си той, вече е твърде късно за такова нещо.
Намираха се на покрива на съда. Оттам се виждаше почти целият град. Вляво от тях, на същата страна на улицата, се намираше библиотеката, а вдясно, на върха на възвишението, имаше запустяла къща. Мотелът на Малкълм беше на отсрещната страна на улицата. Рецепцията и стълбите, водещи към стаята му, се виждаха ясно.
Малкълм и Чоу проникнаха в сградата на съда почти веднага след като се върнаха в Шелби. В неделя в сградата нямаше никой. Чоу отключи външната врата и вратата към тавана за съвсем малко време. Малкълм беше сигурен, че увереността на китаеца е резултат на предварително проучване. Това беше в стила му — доколкото беше възможно, той не оставяше нищо на случайността. За миг се разтревожи за Шийла, но си помисли, че тя се чувства добре в наблюдателния си пункт — една барака за сечива зад мотела.
Малкълм се срещна с Чоу и Шийла на главния път пет минути след като излезе от къщата на Робинсън. Отидоха в западния край на града, паркираха джипа и се върнаха в мотела пеша. По пътя Чоу им прочете една лекция.
— Разбира се, има много възможности. Но едно е доста очевидно. Нещо със семейство Робинсън, а може би и с Кинсайд не е наред. Като вземем предвид всичко, което знаем, логично е да заключим, че по някакъв начин нашият приятел Крумин е замесен. Мисля, че този Ливингстън, роднината, който ги посещава, е всъщност неуловимият Крумин.
Разбира се, това е само предположение, но си мисля, че смъртта на руснака и всичко това е свързано с Крумин по някакъв начин, макар и не пряко. Във всеки случай със смъртта си той отклони от Уитлаш вниманието на американското контраразузнаване. Не е ли интересно?
— Е? — попита Малкълм. — Дори и така да е, какво ще правим? Не смятам, че си толкова глупав, та да ме оставиш да се обадя на моите хора.
— Точно така — отвърна Чоу добродушно. — Поне засега. След като аз свърша е него, той ще бъде ваш.
— И кога ще бъде това?
— Много бързаш, момче. Ами ако в къщата на Робинсън са ти казали истината? Съмнявам се, но как можем да сме сигурни? Но да предположим, че Ливингстън е Крумин. Какво прави тук? Защо Робинсън му помагат? Замесени ли са и Кинсайд? Преди да можем да направим нещо срещу Крумин, трябва да разберем дали ще отхапе ръката ни, ако се опитаме да го докоснем. Ако можех да рискувам и да се доверя на твоите шефове, щяхме да разберем всичко много бързо, но не смея да го направя. С тях се работи много трудно. Трябва да разчитаме на собствените си сили. И на помощта на заподозрения господин Крумин.