— Брей, колко сме сприхави днес — забеляза Граф.
— Сигурна съм, че родителите на Бийн и Петра са склонили да напуснат Рибейрау Прету, за да успокоят децата си, че Ахил няма как да ги вземе за заложници. Един ден Николай Делфики и Стефан Арканян навярно ще се приобщят към връстниците си. Положението при мен и Джон Пол обаче не е същото, защото нашият син е идиотът, решил да доведе тук Ахил.
— Да, явно ви е тежко с дете, което не е на интелектуалното равнище на останалите.
Тереза се обърна към него, видя насмешливата искра в погледа му и без да иска, се засмя:
— Добре, де, не е глупав, а прекалено самоуверен, че плановете му няма да се променят. Резултатът обаче е същият, а аз нямам намерение да чакам електронно писмо с известие за неговата смърт. Или по-зле — да науча за смъртта му от новинарските емисии, където водещата новина ще е „братът на великия Ендър Уигин се проваля в начинанието си да възстанови длъжността Хегемон“, а после да гледам как редом с некролога му въртят филм с победата на Ендър над формиките.
— Изглежда сте предвидили добре всички варианти на бъдещето.
— Само непоносимите. Аз оставам, господин министър на колонизацията. Вървете да убеждавате други доброволци на неподходящата средна възраст.
— Вие всъщност не сте неподходяща, все още сте в детеродна възраст.
— Децата ми ме дариха с толкова много радост, че направо изгарям от нетърпение да си имам още едно.
— Знам много добре какво сте жертвали в името на своите деца и колко ги обичате. Още преди да дойда тук, знаех, че няма да ви убедя да тръгнете.
— Значи сте довел и войници да ме отведат насила? Заловихте ли вече съпруга ми?
— Не, не — усмихна се Граф. — Мисля, че сте права, не бива да си тръгвате.
— О!
— Но Питър ме помоли да ви защитя, ето защо трябваше поне да опитам. Повтарям, според мен е по-добре да останете.
— И защо?
— Питър има много съюзници, но му липсва приятел.
— А вие?
— Страхувам се, че в детството му съм го изучавал прекалено отблизо, за да се поддам непредубедено на обаянието му сега.
— Да, има обаяние, нали? Или поне чар.
— Почти колкото Ендър, но само когато реши да го използва.
Да слуша как Граф говори за Ендър — за младия мъж, в който се бе превърнал, след като спаси човечеството и преди да го изритат от Слънчевата система на борда на колонизаторски кораб — изпълни Тереза с познато и все така горчиво разкаяние. Граф познаваше и седемгодишния, и десетгодишния, и дванайсетгодишния Ендър, докато единствената връзка на Тереза с най-малкото й, така уязвимо дете бяха няколкото снимки и избледняващите спомени. Ръцете й обаче още я заболяваха при спомена за това как го беше прегръщала, а той увиваше ръчички около врата й.
— Дори когато го доведе на Земята — упрекна го Тереза, — ти не ни позволи да го видим. Заведе при него Вал, но не и баща му, нито пък мен.
— Съжалявам — въздъхна Граф, — тогава не знаех, че никога вече няма да се завърне у дома. Ако те бе видял, щеше да си спомни, че на този свят има някой, който иска да го пази и да се грижи за него.
— Нима това е лошо?
— Ендър не искаше да е железният командир, в който го превърнахме. Ето защо се застраховахме. Срещата му с Валънтайн бе достатъчно опасна.
— Сигурен ли сте, че постъпихте правилно?
— Не съвсем. Но малкият ви син вече спечели войната, няма начин да върнем времето; да го обучим по друг начин и да видим дали ще има ефект.
— Винаги когато ви видя, дори само при спомена за вас, се връщам в миналото и се мъча да измисля решение, което да не ме изпълва с яд и мъка.
Граф дълго не проговори.
— Ако чакате да ви се извиня… — започна тя.
— Не, не, опитвам се да измисля как аз да ви се извиня, без да звуча смешно или неадекватно. Не изстрелях нито един куршум през войната, но по моя вина загинаха невинни. Ако ще ви донесе някакво удовлетворение, аз също се разкайвам винаги когато се сетя вас и за съпруга ви.
— Малко ви е.
— Права сте, но се страхувам, че най-много съжалявам за родителите на Бонсо Мадрид, които ми повериха детето си, а аз им го върнах в ковчег.
Тереза искаше да го замери с папая, която да се размаже по цялото му лице.
— Напомняте ми, че съм майка на убиец ли?!
— Убиецът бе Бонсо, госпожо. Синът ви се защитаваше. Разбрали сте ме погрешно. Аз позволих на Бонсо да остане насаме с Ендър и пак аз, не синът ви, съм отговорен за смъртта му. Ето защо съжалявам повече за семейство Мадрид, не за вашето. Извърших много грешки, но никога не ще разбера кои са били необходими, кои безобидни и кои спасителни за всички нас.