— Ама… Не мога да говоря за охраната пред други хора!
— Защо не?
— Няма да е… безопасно.
— Не искаш ли и нашите приятели да са в безопасност?
— Ама тук има и персонал.
— Ако нашето пребиваване тук ги подлага на някакъв риск — каза Близнака, докато
разбъркваше картите, — няма ли да е честно да не изключваме и хотелския персонал от
нашите правила за сигурност? Особено тези, дето играят с мен карти, та и тях да не ги
заплашва нищо?
— Какво? — тръсна глава Скорпиона.
Дидие цепи тестето и Близнака се поколеба с картите в ръка.
— Скорпион, какво ще кажеш… — Той се усмихна на приятеля си, когото обичаше
повече от всичко на света. — Дай да поканим всичките си приятели със семействата им да
дойдат да живеят с нас. Всичките! Ще наемем три етажа в хотела, ще ги докараме с целите
им семейства да живеят тук докогато си искат, ще ги окъпем в щедрост и радостно веселие и
ще похарчим в хотела купища пари, та да са щастливи, и нищичко няма да ни заплашва! И ей
ти ги на новите правила за безопасност, не е ли тъй?
Той се извърна от слисания си приятел към мен, засиял в усмивка, все едно му се е
паднала кралска кента.
— Последен шанс, Лин — каза Близнака, изчаквайки да раздаде картите. — Включваш
ли се?
— Не, тръгвам си. — Стиснах рамото на Дидие за довиждане. Когато ги оставих, Близнака сръчно раздаваше картите с дяволски блясък в очите. Дидие Леви бе единственият
ми познат, който лъжеше на карти по-умело от Джордж Близнака. Не исках да седя и да
гледам как единият ще изгуби.
В коридора пред апартамента се натъкнах на Навин и Дивя.
— Здрасти, Лин! — поздрави ме Навин и на лицето му разцъфна радостна усмивка. —
Ти да не си тръгваш сега?
— Да. Здравей, Дивя.
— Казвай ми Дива, сладурче — поправи ме тя с усмивка и прилепи малката си длан над
китката ми. — Какво си се разбързал така?
— Имам си работа — усмихнах им се в отговор. Постояхме за миг мълчаливо, все тъй
усмихнати.
— Какво? — попита най-сетне Дивя.
— Нищо — засмях се. — Просто като че ли вие двамата вече се разбирате по-добре.
— Е… — въздъхна Дивя — Като го поопознаеш, той не е чак такъв чуд.
— Благодаря — отзова се Навин.
— Тоест, някои елементи на чуд си ги има — поясни Дивя. — И сигурно винаги ще ги
има. В края на краищата от свинско ухо копринена вратовръзка не става.
— Копринена кесия! — поправи я Навин.
— Какво?
— Копринена кесия, а не вратовръзка — настоя Навин.
— Това пък какво е?
— Поговорката е „От свинско ухо копринена кесия не става". За копринени вратовръзки
не се казва нищо.
— Ти сега да не си станал изведнъж егати принца на пословиците?
— Само казвам…
— За да променя пословица, ми трябва разрешително от тебе, така ли?
— Е, хайде, чао — казах и натиснах копчето на асансьора. Качих се. Те продължаваха
настървено да се карат. Вратите се
затвориха и асансьорът се заспуска, но няколко етажа по-надолу още продължавах да ги
чувам.
На партера разбрах, че са се качили в съседния асансьор и са се карали редом с мен чак
докато слезем до долу. Те изскочиха във фоайето, като продължаваха да се карат.
— Здравейте пак.
— Извинявай, Лин — каза Навин, като се отдели от Дивя. — Сетих се, че забравих да ти
кажа нещо.
— Аха?
— Става дума за приятеля ти Викрам — рече тихо Навин. — Преместил се е в дома на
Денис. Спи там на пода и здраво набляга на херото. Аз самият от доста време не съм
наминавал, обаче чух от Винсън, че го е закъсал. Винсън не ходи вече там, а и аз почти не се
завъртам. Помислих си, че… може би не знаеш.
— Прав си. Не знаех. Благодаря ти.
Погледнах Дивя, която чакаше до асансьорите. До този момент не бях забелязал в
действителност колко е хубава. Раздалечените й очи нежно се издължаваха в бадемовидна
форма под избуялите дълги мигли. Красивите извивки на изящния нос, напомнящи извивка
на ятаган, се спускаха надолу към ъгълчетата на устата, за да посрещнат дъгата на усмивката
й.
Погледнах Навин — той се взираше в нея с обожание.
А после, след този странен кратък миг, докато съзерцавах Навин и Дивя, усетих как една
сянка мина през мен. Потръпнах. Изместих втренчения си поглед и срещнах очите на Навин
с надеждата, че той също я е усетил.
Сърцето ми биеше учестено. Внезапно обзелият ме ужас бе толкова силен, че ме стисна