Дреболии. Перлената брошка на майка си и една моя писалка — хубава, подарък от фирмата
за пенсионирането ми.
Щом го попитахме за нея, избухна и обвини прислугата. Но е той. Знаем. Продава
откраднатото, за да си купува дрога. Кимнах.
— Срамота! — въздъхна възрастният човек и очите му се наляха със сълзи. — Какъв
срам и позор!
В гласа му имаше болка и страх, защото обичта вече бе чужда на техния дом. Някога аз
бях този, чуждият. Бях зависим от хероина — толкова зависим, че крадях пари, за да си го
набавям. Скъсах с него преди двайсет и пет години и презрението ми към хероина растеше с
всяка година, но сърцето ми се свива всеки път, когато видя, че някой е пристрастен — и
продължава да води война срещу себе си. В изпълнения с обич дом на родителите ми този
чужденец бях аз. Зная колко е трудно да познаеш границата между външната и истинската
помощ. Зная, че заради пристрастеността на един страдат и се измъчват до смърт всички, отново и отново. И зная, че понякога, ако обичта не се закали, тя изобщо не оцелява.
В онзи ден, в онази необуздана година, преди да разбера какви карти ще ми подхвърли
Съдбата, аз се молех за всички нас: за Викрам и семейството му, за всички роби на забравата.
ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ПАРКИРАХ МОТОРА СРЕЩУ „Каяни", където беше срещата ни с Лиса. Докато
изчаквах на светофара, вдишах дълбоко два пъти и се впуснах сред бомбайския трафик по
платното на втория ми любим път убиец на пешеходци. Полудели машини връхлитаха
насреща ми, завиваха и кривяха най-непредвидимо. Ако не участваш в танца, умираш.
Отсреща, от другата страна на шосето на самоубийците, се хванах за провесеното на
входа въже, за да се изкача по стръмните мраморни стъпала, и влязох в кафенето. Може би
най-прочутото парсийско заведение за чай и кафе в Бомбай „Каяни" предлагаше и омлети с
люти чушки, банички с месо и зеленчуци, топли сандвичи и най-богатия избор от домашно
изпечени сладкиши и бисквити в района.
Лиса ме чакаше на любимата си маса в дъното на партера с гледка към работата в
кухнята, на седем крачки от шубера за сервиране.
Неколцина сервитьори се усмихнаха и ми кимнаха, когато се упътих към масата й.
„Каяни" беше едно от нашите места — през двете години, откакто бяхме заедно, всяка втора
седмица ние обядвахме или пиехме следобеден чай там.
Целунах я и се настаних в единия ъгъл на масата. Краката ни се докосваха.
— Бън мъска? — попитах я, без да поглеждам менюто.
Това беше любимата й закуска в „Каяни" — прясно изпечена кифличка с масло, нарязана на три резена, за да може удобно да се топва в чаша горещ сладък чай. Тя кимна.
— До бън мъска, до чай — поръчах на сервитьора. Две кифлички с масло и два чая.
Сервитьорът на име Атиф прибра неизползваните менюта и се упъти към шубера, като в
движение огласи поръчката.
— Извинявай за закъснението, Лиса. Получих известие за Викрам, затова отидох у
Денис да го закарам вкъщи.
— Денис? Това Спящият баба ли е?
— Да.
— Ще ми се да се запознаем. Много съм чувала за него. Има нещо като култов статут.
Риш говореше, че щял да прави инсталация въз основа на транса му.
— Мога да те заведа там, само че то не е точно запознанство — освен ако не ти
провърви. Стоиш си там и се мъчиш да не му разваляш кефа.
— Да не му разваля кефа?
— Да, горе-долу е това.
— Този тип ми харесва! — разсмя се тя.
Познавах чувството й за хумор, знаех колко бързо се влюбваше в необичайни хора, които
се занимават с необичайни неща.
— О, да. Денис е точно твой тип.
— Ако ще се залавяш с нещо, направи изкуство от него — отвърна тя.
Донесоха чая и кифличките. Взехме по едно хлебно късче, потопихме ги в чая, докато
маслото потече, и лакомо го изядохме.
— Та, как е Викрам?
— Никак не е добре.
— Толкова ли го е закъсал?
— Толкова.
Тя се намръщи. И двамата познавахме питонската хватка на наркоманията.
— Смяташ ли, че трябва да направим нещо?
— Не знам. Може би. Казах на родителите му да го настанят за известно време в частна
клиника. Ще опитат.
— Могат ли да си го позволят?
— А могат ли да си позволят да бездействат?
— Така е — съгласи се тя.