й върнах медальона.
„Съдба, остави ме" — помислих си.
Мазната й коса бе сплъстена и полепнала по потната й шия. Носеше тъмносиня блуза, избеляла от пране и достатъчно тясна да подчертае крехката й физика. Джинсите й
изглеждаха твърде големи — тънък колан ги придържаше на гънки около тънката талия.
Носеше медальона. Позна ме.
— Да — отвърнах. — Приятелка ми е. Моля ви, сержант-джи, пуснете вентилатора.
Дилип Светкавицата погледна неподвижния вентилатор над главата й и почти
незабележимо вдигна очи към вентилатора над собствената си глава, който се въртеше
чевръсто и разгонваше мусонния задух.
Пак погледна мен — ирисите му с цвят на мед бяха изпълнени с омраза.
— Пунка! — кресна той на един от подчинените си.
Полицаят припряно включи вентилатора над главата на момичето и хладният въздух
заструи към обляната й в пот източена шия.
— Значи сте приятели, Шантарам? — попита лукаво Дилип.
— Да, Светкавица-джи.
— Много добре тогава — как й е името?
— Тя как ви каза, че се казва?
Дилип се засмя. Обърнах се към момичето.
— Как се казваш? — попитах.
— Ранвей — отвърна тя безизразно, ръката й посегна към медальона, а погледът й
срещна моя. — Ранвей Ларсен.
— Тя се казва Ранвей — казах. — Ранвей Ларсен. Дилип пак се засмя.
— Това не е името, което имам записано тук, пред мен — каза той, все така усмихнат.
— Норвежко е — поясни момичето. — Пише се „Р-а-н-н-в-е-й-г", но се произнася
„Ранвей". „Г"-то не се чете.
— Тя се казва Ранвей — казах. — „Г"-то не се чете.
— Какво искаш, Шантарам? — попита Дилип.
— Искам да придружа госпожица Ларсен до дома й. Преживяла е тежък ден.
— Госпожица Ларсен ми каза, че си няма дом — отряза ме Дилип. — Тази сутрин са я
изхвърлили от хотел „Франтик".
— Тя може да отседне у нас — побърза да каже Винсън. Всички впериха очи в него.
— Той… домът ми е голям — заекна Винсън, като поглеждаше ту единия, ту другия. —
Място има предостатъчно. И имам прислужница, която живее при мен. Ще се погрижи
добре за нея. Тоест… ако… ако тя поиска да дойде у нас.
Дилип Светкавицата се обърна към мен.
— Кой е тоя идиот бе? — попита той на хинди.
— Това е господин Винсън — отвърнах.
— Аз съм Стюарт Винсън — представи се той. — Бях тук преди десет минути.
— Млък! — сопна се Светкавицата.
— Бихме искали да придружим госпожица Ларсен до вкъщи, Светкавица-джи —
казах. — Тоест, ако е свободна да си тръгне.
— Свободна — повтори Дилип, провлачайки думата. — Светът е толкова малък, но с
него са свързани толкова много условия!
— С радост бих изпълнил тези условия — казах. — Но зависи, разбира се, колко точно
са те и колко здраво са свързани.
— Мога да се сетя поне за десет условия — каза Светкавицата и една лукава усмивка се
плъзна по ръба на раздразнителността му.
Преброих десет хиляди рупии и сложих парите на писалището. Щом ги плъзнах по
плота, той се пресегна и покри ръката ми с шепи.
— Какъв интерес има Компанията на Санджай към момичето?
— Компанията не е замесена. Лично е. С нея сме приятели. Като продължаваше да
притиска ръката ми към бюрото, той погледна момичето и го измери с поглед от глава до
пети.
— А, разбира се. — Устните му потръпнаха в мазна усмивка.
— Чакайте малко… — подзе Винсън, но аз го срязах, измъквайки ръката си.
— Господин Винсън би желал да ви благодари, Светкавица-джи, за проявеното любезно
и състрадателно разбиране.
— Винаги се радвам да помогна — изръмжа Дилип. — Момичето трябва да се върне тук
след два дни, за да подпише документите.
— Какви документи? — попита Винсън.
Дилип го погледна. Познавах този поглед — мислеше си коя част от тялото на Винсън
би започнал да налага с ритници, след като нареди на хората си да го приковат за решетките.
— Тя ще дойде, сержант-джи — казах. — А какви точно документи ще искате да
подпише?
— За превоза на трупа — отвърна Дилип и взе една папка от бюрото си. — Трупът на
злочестия младеж ще бъде върнат в Норвегия след три дни. Но тя трябва да подпише
формулярите след два дни. А сега се измитайте оттук, преди да съм почнал да добавям още
условия за освобождаването й.