нищо работа. Ама когато в мойта зона умира чужденец, оставя голямо петно върху бюрото
ми. А аз обичам бюрото ми да е чисто. Казах на ДаСилва, че тоя месец има да ми плаща
двойно заради двата смъртни случая. Сега смъртите станаха три и сумата е по три.
— Кажи го сам на Санджай, Светкавица. Ти се виждаш с него по-често отколкото аз.
Излязох от участъка, тръгнах сред колите и стигнах до тясната разделителна мантинела
от бетонови блокчета и метални релси между платната на оживения булевард с движение в
северна и южна посока. Застанах в една празнина на стоманената ограда в гъмжащия трафик
около мен — претъпкани червени автобуси, скутери, натоварени с петчленни семейства, ръчни колички, мотоциклети и велосипеди, черно-жълти таксита, камиони от рибния пазар
и военни транспортьори, пътуващи към и от голямата военноморска база на самия връх на
полуострова в Островния град.
Думи се врязваха в джунглата от мисли.
Нашата дрога. Дрогата на Компанията на Санджай. Момичето от медальона, Ранвей, „г"-
то не се чете. Приятелят й. Момичето от медальона. Нашата дрога.
Клаксони, звънци на велосипеди, музика по радиото, викове на продавачи от сергиите и
на просяци се надигаха отвсякъде и отекваха в покритите улички и изящно надвесените
каменни сгради, редящи се от двете им страни.
Нашата дрога. Дрогата на Компанията на Санджай. Момичето. Медальонът. Приятелят
й. Нашата дрога.
Уличните миризми ме наказваха, зашеметяваха ме — пресен полъх на риба и скариди от
Сасун Док, дизелови и петролни изпарения и тежък мусонен мирис на мокри чаршафи, пропълзяващ по фасадите на всяка сграда в града.
Нашата дрога. Нашата дрога.
Стоях на разделителната мантинела. Реките на уличното движение течаха на север пред
мен и на юг зад мен по протежение на целия полуостров.
Кадербай не бе позволил на никого от Компанията да пласира хероин в южен Бомбай, нито да печели от проституция. След смъртта му повече от половината приходи в
Компанията на Санджай взеха да идват от тези два източника, а Санджай всеки месец
даваше позволението си на все повече дилъри и бордеи.
Бе един нов свят — не по-прекрасен, ала много по-богат от онзи, който бях открил, след
като Кадербай ме спаси и вербува. И нямаше полза да се самоубеждавам, че не аз съм
продавал дрогата или момичетата и че се занимавам с фалшифициране на паспорти. Бях
затънал в това чак до тънката сребърна верижка около шията си.
Като боец от Компанията на Санджай бях воювал с други банди и можеха да ме
призоват, за да защитя Андрю, Амир, Файсал и техните начинания по всяко време, без
обяснения за кръвта, която трябва да се пролее, и без правото да откажа.
Нашата дрога.
Усетих как някой ме допира в средата на гърба, понечих да се извърна и усетих второ
докосване, и трето. Трима от Велоубийците стремглаво се вляха в потока на трафика, яхнали
своите хромирани велосипеди.
Бързо се огледах назад и поздравих Панкадж, втория човек сред Велоубийците, докато
биеше спирачки до мен. Той се хвана за металната мантинела. Трафикът го заобикаляше, а
той ме погледна дяволито със светнали очи.
— Ето колко е лесно, братко! — ухили се Пакандж, клатейки енергично глава. — Без да
броим мен, вече три пъти да си умрял, ако моите момчета те бяха боднали с ножовете си, а не
с пръсти.
Той забоде здраво два пръста в гърдите ми, точно под сърцето.
— Толкова се радвам, че с теб никога няма да се бием, братко — казах.
— Пусни ножа зад гърба си и аз ще пусна моя — каза той. Засмяхме се и се ръкувахме.
— Твоята Компания ни отваря много работа — каза той и завъртя педала на колелото
си, както беше подпрян на мантинелата от бетон и стомана. — Ако продължава така, ще мога
скоро да се пенсионирам.
— Когато работата ти някога те доведе на юг от фонтан „Флора", ще съм ти
признателен, ако се обадиш.
— Имаш го, братко мой. Довиждане!
Панкадж отново подкара хромирания си велосипед по платното. Виждах как умело си
проправя път през движението.
И преди да го изгубя от поглед, докато вдигна очи към небето, вече бях сложил край.
Всичко бе свършило. Нямах повече работа с Компанията на Санджай, знаех го.