Бях приключил. Напуснах. Стигаше ми.
Вяра. Вярата е във всичко, във всеки миг от живота, дори и насън. Вяра в майката, сестрата, брата и приятеля, вяра, че другите ще спрат на червения светофар, вяра в пилота на
самолета и в инженерите, подписали се, за да излети той във въздуха, вяра в учителите, които
всеки ден часове наред пазят децата, вяра в полицаите, в пожарникарите и в твоя
автомонтьор и вяра, че любовта ще продължава да те чака, когато се завърнеш у дома.
Но за разлика от надеждата вярата умира. А когато това стане, с нея умират и
приятелите й — постоянството и предаността.
Стигаше ми. Под ръководството на Санджай загубих и малкото вяра, която имах, а губех
и самоуважението си заради това, че му се подчинявам.
Нямаше да е лесно да напусна, знаех го. Санджай не обичаше незавършените неща. Но
всичко свърши. Бях приключил. Знаех, че Санджай ще се прибере късно; затова реших да
отида до тях, преди да е изтекла вечерта, и да му го съобщя.
Погледнах табелата на „При Леополд" и се сетих за нещо, което Карла каза някога, когато пихме много и говорихме много, дълго след като вече бяха затворили: „Самотният
живот на волнонаемник в Бомбай като Дидие — се беше усмихнала тя — е ледената река на
истината."
Взирах се в разбито огледало — отдавна не се бях изправял лице в лице с това да си сам.
Откъсвах се от една малка армия, заклела се да ме защитава като брат по оръжие. Губех
псевдоимунитета си от закона под закрилата на псевдоетичните адвокати на Компанията, само на някакви пари разстояние от псевдоморални съдии.
Изоставях близки приятели, изправяли се срещу врагове заедно с мен — мъже, които
бяха познавали Кадербай и знаеха несъвършенствата му и които го бяха обичали като мен.
Тежко беше. Опитвах да се откъсна от срама и вината, а не бе лесно — вината и срамът
имаха повече оръжия от мен.
Но страхът лъже и прикрива отвращението от себе си с оправдания и понякога човек не
знае колко се е страхувал, докато не избяга от страховете си.
Чувствах как неща, които твърде дълго бях оправдавал и обосновавал, се отронват като
листа и сякаш водопад ги отмива от мен. „Сам" е течение в реката на истината, също както и
„заедно". Да си сам има своята вярност. Но когато управляваш кораба, за да видиш брега по-
отблизо, често изглежда, че вярата в теб е единствената съществуваща вяра.
Поех дълбоко дъх, вложих цялото си сърце в решението и си отбелязах наум да почистя
и заредя пистолета си.
ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
КАВИТА СИНГХ, ЖУРНАЛИСТКАТА, която градеше репутация с доброто си писане за
човешките престъпления, се облегна назад, подпряла килнатия си стол на стената. До нея
седеше млада жена, която не познавах. Вляво от Дидие бяха Навин и Дивя. Викрам бе
придружен от Джамал — Човека оркестър, и от Били Бхасу — двамата от „гробницата" на
Денис.
Това, че Викрам бе буден само след два часа сън, издаваше колко дълбоко бе затънал в
зависимостта си. В началото, когато някой започне да се дрогира, упоението може да трае по
дванайсет часа. Когато поносимостта бавно премине в зависимост, нуждата за нова доза
започва да идва през три-четири часа.
Всички те се смееха на нещо, когато приближих масата.
— Ей, Лин! — провикна се Навин. — Говорим за любимите си престъпления. Всички
трябваше да посочим по едно. Кое е твоето любимо престъпление?
— Метежът.
— Анархист! — разсмя се Навин. — Аргумент в търсене на причина!
— Обоснован аргумент в търсене на бъдеще — парирах.
— Браво! — провикна се Дидие и махна на сервитьора да донесе отново напитки, а
после се поотмести настрана, за да седна. Настаних се на стола до него и се възползвах от
възможността да му предам норвежкия паспорт на Ранвей.
— Винсън ще го вземе от теб утре-вдругиден — казах тихо.
После се съсредоточих върху Викрам. Той избягваше погледа ми и си играеше с
разлятата пред него по масата бира. Подканих го с жест да се наведе към мен.
— Викрам, какво правиш? — прошепнах.
— За какво говориш?
— Вик, преди два часа беше напълно аут.
— Свестих се бе, човек. Случва се.
— И хората, дето продават, съвсем случайно са с теб, а?
Той се отдръпна, облегна се назад и заговори, вперил поглед в масата.
— Лин, знаеш ли, струва ми се, че ме бъркаш с някого, на когото му дреме. Обаче на мен