не ми дреме. И май не само на мен. Дидие, на теб дреме ли ти?
— Случва ми се, но без желание — отвърна Дидие. — И не твърде често.
— А на теб, Кавита? — попита Викрам.
— Всъщност на мен много ми дреме и то за много неща — отвърна тя. — И…
— Абе, Лин — каза Викрам, — навремето беше готин, йаар. Недей да се превръщаш в
поредния чужденец на Индия.
Сетих се за страховете на баща му и как се налагаше да крият ценните си вещи от него, но не отвърнах.
— Ние всички сме чужденци в Бомбай, не е ли тъй? — каза Кавита. — Аз…
Викрам пак я пресече, посегна и стисна Дидие над лакътя.
— Може ли сега да го свършим?
Дидие остана шокиран. Той никога не въртеше сделки в „При Леополд", но извади от
джоба си подготвена пачка банкноти и я Даде на Викрам. Гордият ми приятел грабна парите
и бързо стана, като едва не прекатури стола си. Човека оркестър задържа стола му и стана
заедно с него. Били Бхасу ги последва почти незабавно.
— Ами… аз… аз ще си тръгвам — каза Викрам, като отстъпваше назад, избягвайки
погледа ми.
Били Бхасу махна за довиждане и си тръгна заедно с Викрам. Човека оркестър поклати
глава и раздрънка най-разнообразните богове, накачени по врата му.
— Човека оркестър — казах.
— Човека оркестър — отвърна ми той и последва другите навън.
— Какво има, приятелю? — попита ме тихо Дидие.
— И аз дадох пари на Викрам. Но се питам дали не съм му дал дозата, която ще го убие.
— Може да е и тази, която ще го спаси — отвърна все тъй тихо Дидие. — Викрам е
болен, Лин. Но „болен" е само друг начин да се каже, че все още е жив и може да бъде
спасен. Без нечия помощ не е изключено да не доживее до сутринта. Докато е жив, винаги
има шанс. Остави го и разпусни с нас.
Огледах другите, свих рамене и се включих в играта им.
— Е, Кавита, за теб кое е? — попитах. — Твоето любимо престъпление?
— Похотта — отвърна енергично тя.
— Похотта е грях, а не престъпление — поправих я аз.
— И аз й го казах — обади се Навин.
— Както аз й се отдавам, е престъпление — отсече тя. Дивя се разкикоти и цялата маса
се разсмя заедно с нея.
— Ами твоето, Дидие?
— Лъжесвидетелството е най-симпатичното престъпление, то е ясно — заяви той с
нетърпящ възражение тон.
— Мога ли да ти вярвам? — попитах.
— Заклеваш ли се? — додаде Навин.
— Защото — продължи Дидие — само лъжата спасява света от мизерното
съществуване.
— Но не е ли честността просто изказаната на глас истина? — подкачи го Навин.
— Не, не е! Честността е избор, който се отнася до истината. На света няма нищо по-
деструктивно за истината и по-вбесяващо за интелекта от човек, настояващ, че е напълно
честен във всичко!
— Напълно съм съгласна е теб — каза Дивя и вдигна чашата си за поздрав. — Когато
искам някой да е честен с мен, отивам на лекар.
Подкрепата й въодушеви Дидие.
— Такива се прокрадват до теб и шептят: „Мисля, че трябва да знаеш." А после
разрушават увереността ти, доверието ти, дори качеството ти на живот със своите противни
частици истина. Някакво си неприятно знанийце, за което напират да бъдат честни с теб.
Нещо, което ти би предпочел да не знаеш. Нещо, за което може да ги намразиш, че са ти го
казали. И защо го правят? Заради честността! Отровната им честност ги кара да го вършат!
Не!
Творчески лъжи ми дайте на мен, винаги ще ги предпочета пред грозотата на
честността!
— Ама честно ли, Дидие? — поднесе го Кавита.
— Точно пък ти, Кавита, би трябвало да прозреш мъдростта в думите ми. Журналистите, адвокатите и политиците са хората, чиито професии изискват почти никога да не казват
цялата истина. Ако беше иначе, ако бяха напълно честни по отношение на всяка известна им
тайна, цивилизацията би се сгромолясала за един месец. Ден след ден, питие след питие, програма след програма лъжата е тази, която ни крепи, а не истината.
— Дидие, обичам те! — провикна се Дивя. — Ти си моят герой!
— Дидие, ще ми се да ти вярвам — отбеляза Навин с напълно сериозно изражение. —
Обаче тази работа с лъжесвидетелството някак си подкопава доверието в теб, не е ли така?
— Да лъжесвидетелстваш означава да си честен към сърцето си — отвърна Дидие.
— Значи честността е хубаво нещо — отбеляза Кавита, насочила пръст към сърцето на