Дидие.
— Уви, дори Дидие няма имунитет към нея — въздъхна Дидие. — В лъжите аз съм
герой, питайте който щете полицай в южен Бомбай. Но в края на краищата съм просто човек
и от време на време се случва да пропадна и да проявя гнусна честност. Сега съм честен с
вас и ме е срам да си го призная, като ви съветвам да лъжете колкото се може по-често, докато започнете да лъжете съвсем честно, както аз правя.
— Ти обичаш истината — отбеляза Кавита. — Просто мразиш честността.
— Напълно си права — съгласи се Дидие. — Повярвай, ако казваш за всекиго честно
цялата истина, някой ще поиска да те накаже.
Групата се разпадна от общия разговор — Дидие се съгласяваше с Кавита, Навин поведе
спор с Дивя, а аз заговорих седящата до мен млада жена.
— Не се познаваме. Казвам се Лин.
— Знам — отвърна тя стеснително. — Аз съм Сунита, приятелка съм на Кавита.
Всъщност сме колежки. Аз съм стажант-журналист.
— Как върви?
— Страхотно. Тоест, дава страхотни възможности и тъй нататък. Но се надявам да стана
писател като вас.
— Като мен ли? — засмях се озадачено.
— Чела съм разказите ви.
— Разказите ми?
— И петте. Много ми харесват, но се стеснявах да ви го кажа.
— Изобщо те как стигнаха до вас?
— Ами… — заекна тя объркано. — Ранджит ми ги даде… Тоест, господин Ранджит…
Той ми даде разказите ви за корекции. Изчетох ги за печатни грешки и всичко останало.
Бях се вторачил в нея. Не исках да изтръгвам думите й, но бях твърде раздразнен и
объркан, бях неспособен да прикрия чувствата си. Моите разкази са попаднали у Ранджит?
Как? Лиса ли му ги е дала зад гърба ми, против желанието ми? Не разбирах.
— Те са тук, у мен — каза Сунита. — Днес възнамерявах да обядвам сама и да продължа
с работата, но госпожица Кавита ме покани да дойда с нея.
— Моля, дайте ми ги.
Тя бръкна в голяма платнена чанта и ми подаде една папка.
Червена папка. Бях подредил всички разкази в папки с различни цветове. Червената бях
избрал за няколко разказа за градски светци.
— Не съм давал разрешение да се публикуват — казах, докато проверявах дали папката
съдържа и петте разказа.
— Но…
— Вие нямате вина и нищо няма да ви се случи — казах меко. — Ще напиша бележка до
Ранджит, вие ще му я предадете и всичко ще е наред.
— Но…
— Да имате химикалка?
— Аз…
— Шегувам се — казах и извадих химикалка от джоба на елека си.
На последната страница от последния разказ имаше само два реда: Наглостта е визитната картичка на високомерието и запълва всичко със своето „аз".
Благодарността е визитката на смирението и е мястото, през което влиза любовта.
Стори ми се подходящо за писмо до Ранджит. Откъснах напечатаната страница, преписах изреченията върху новата последна страница и затворих папката.
— Лин! — подвикна свадливо Дидие. — Ти не пиеш! Веднага остави тая химикалка!
— Какво правиш? — попита Кавита.
— Ако човек има желание, винаги има начин — подхвърли Навин.
— Щом питаш — погледнах Кавита, — пиша писмо до шефа ти.
— Любовно ли? — изправи гръб тя.
— Нещо такова.
Написах бележката, сгънах я и я дадох на Сунита. — Не, Лин! — възрази Дидие. — Така
изобщо не става! Просто си длъжен да прочетеш писмото на глас.
— Какво?
— Лин, има си правила — контрира Дидие — и ние трябва да ги нарушаваме при всяка
удала ни се възможност!
— Дидие, не съм чак толкова смахнат.
— Лин, трябва да ни го прочетеш!
— Това е лично писмо, човече.
— Написано на публично място! — Кавита грабна бележката от ръцете на Сунита.
— Ей! — възкликнах и се опитах да си върна листа.
Кавита скочи чевръсто и застана от другата страна на масата. Имаше хриптящ глас, интересен с това колко много неща не издава, когато говори.
Тя прочете писмото:
„Ранджит, нека да сме наясно. За мен твоят модел на магнат и медиен барон е обида за
четвъртата власт и не бих позволил да публикуваш дори некролога ми.
Ако пак докоснеш мое творчество, ще дойда и ще ти пренаредя кокалите.
Приносителката на това писмо има номера ми. Ако решиш да си го изкараш на нея, да я
уволниш или да й навредиш по някакъв начин, тя ще ми се обади и аз ще дойда да ти
пренаредя кокалите. Стой далеч от мен. "
— Аз съм във възторг! — разсмя се Кавита. — Искам аз да го предам!