— Нищо ми няма — отвърна. — Но имам една молба, а не искам да ви моля, докато ви
тече кръв. Лицето ви е разкървавено, знаете ли?
— До… бре. Дайте да не протакаме.
Тя ми подаде разказите и вдигна бележката, която бях написал до Ранджит.
— Моля, нека аз предам бележката ви.
— А?
— Моля ви! Нямате представа колко ме е тормозил сексуално този човек и направо си
припадам от удоволствие, като си помисля как ще му връча бележката. Не съм обядвала и
може би имам лек пристъп на хипогликемия, но го усещам като истински празник, та
затова… Много съжалявам за лицето ви, но моля ви, нека аз да предам това писмо!
Дойдоха Дидие и Кавита.
— Дидие, нали ще дадеш на Сунита телефонния си номер и ще я придружиш до офиса
на Ранджит?
— Много ясно, ти трябва да се махаш оттук, Лин. Недалече изтрещя пистолетен изстрел.
— Слушай — казах припряно на Дидие. — Лиса сега спи в галерията на „Кармайкъл
Роуд". Можеш ли да отидеш дотам?
— Разбира се.
— Погрижи се да е добре. Остани с нея или я вземи при теб за няколко дни.
— Bien sur — отвърна той. — А ти какво ще правиш?
— Ще се покрия някъде. Не знам още къде. Вземи тези разкази и ми ги пази.
Подадох му папката, изтичах до мотора си, където Абдула бе яхнал неговия, готов да
потегли.
— Кой стреля?
— Нашият човек — отвърна той и форсира двигателя.
— Къде са ченгетата? — попитах, докато палех мотора.
— Идваха насам, но Рави стреля във въздуха и се върнаха за бронежилетки и автомати.
Трябва да се махаме — и то веднага!
Вляхме се в следобедния трафик и си запробивахме път през пълзящите потоци коли. От
време на време минавахме направо по пустите тротоари или отклоненията за
бензиностанции. За броени минути се спуснахме по дългия хълм на „Педър Роуд" и се
озовахме до „Джус сентър", недалеч от гробницата на Хаджи Али.
— Трябва да докладваме на Санджай — казах, докато чакахме на светофара.
— Съгласен.
Спряхме на паркинга пред заведението. Оставихме моторите на персонала и се
обадихме на мафиотския бос. Звучеше сънено, все едно го бяхме събудили от сиеста.
Бързо се окопити.
— Мамка му, какво? Къде сте сега бе, скапаняци?
— При „Хаджи Али" — отвърна Абдула. Държеше слушалката между нас, та да мога да
чувам.
— Не идвайте тук. Ченгетата със сигурност ще довтасат всеки момент и не искам да ви
задават въпроси, за които нямате отговор. Скрийте се и си трайте някой и друг ден, мамицата
му! Кажете ми истината, има ли застреляни цивилни?
При думите „кажете ми истината" Абдула настръхна, заскърца погнусено със зъби и ми
подаде слушалката.
— Няма цивилни, Санджайбай — отвърнах.
Думата „цивилни" обозначаваше всеки, който няма връзка с престъпния свят — всички
извън съдиите, адвокатите, гангстерите, надзирателите в затворите и полицията.
— Двама „Скорпиони" си го отнесоха в краката, а също и един наемник на име
Конканън. Той обаче два пъти в един и същи крак, но аз не бих го отписал. Имаше много
свидетели, повечето — улични мошеници или сервитьори от „Лео".
— Лин, ти си я забъркал тая мизерия и сега ми се обясняваш да я разчистя? Майната ти, копеле!
— Ако не ме лъже паметта — казах спокойно, — ти веднъж застреля човек пред „Лео".
Абдула вдигна два пръста и ги раздвижи.
— Всъщност два пъти — казах. — И не аз забърках тази мизерия, Санджайбай.
„Скорпионите" я забъркаха и то доста отдавна. Последния месец ни нападнаха девет пъти.
Нападнаха „Лео", защото всички обичаме това място и е в сърцето на нашата територия.
Чужденецът, Конканън, иска Компанията на Санджай и „Скорпионите" да се избият
помежду си, защото основава своя собствена банда. Толкова знам аз. Не мога да ти нареждам
какво да правиш, не бих и опитвал. Мога само да ти кажа каквото знам. То е в твоя полза, а
не против теб.
— Мадачуд! Бахинчуд! — кресна Санджай, но после се успокои. — Потулването на това
ще струва цяло състояние. Кой според теб е уредил работата с ченгетата от Колаба?
— Дежурен беше Дилип Светкавицата, но за него това е твърде амбициозно начинание.
Така мисля — той обича враговете си живи и вързани.
— Има един помощник-инспектор, Матре, който от известно време се е заял с мен —