заразмишлява Санджай. — Копелето! Това отвсякъде смърди на него. Тик. Аз ще уредя
всичко. Вие двамата се покрийте за два-три дни. Утре пак ми се обадете. Дай ми Абдула.
Подадох слушалката. Абдула впи в мен сърдит поглед. Свих рамене. Той се заслуша.
— Да — повтори той два пъти и затвори.
— Какво става?
— Пита ли те дали си ранен? — попита ме Абдула.
— Не е от грижовните. По-скоро студенокръвен.
— Не те е питал — изръмжа Абдула и се навъси.
Настъпи кратко, тягостно мълчание, а после той отново се обади:
— Лицето ти е цялото в кръв. Трябва да отидем при някой от нашите лекари.
— Погледнах се в огледалото. Не е чак толкова зле. Превързах с носна кърпа нанесените
от палката на Конканън кървави рани по челото и над очните орбити.
— В момента проблемът е, че Санджай няма да тръгне на война заради нас. Сами сме
— казах.
— Аз бих могъл да го принудя.
— Не, Абдула. Санджай ме остави на вятъра, а сега оставя и теб да се люшкаш с мен.
Той никога няма да влезе във война, докато войната не отшуми.
— Повтарям, аз мога да го накарам да воюва.
— Абдула, защо изобщо ни е тази война? Аз не се оплаквам, че Санджай не желае да
воюва. Радвам се, че не започва война. Радвам се, че няма да замеси друг в това. И сами
можем да си разчистим сметките.
— И ще ги разчистим, иншаллах.
— Тъй като, както излиза, действително сме сами, трябва да измислим стратегия и
тактика за осъществяването й, защото ти току-що простреля трима души. Единият от тях —
два пъти. Какво възнамеряваш да правиш?
Той отмести очи от мен и огледа близкото кръстовище, където се пресичаха няколко
главни пътни артерии. Потоците от коли лъщяха с металически блясък.
Той пак ме погледна и поотвори уста, но това нямаше как да се опише с думи: беше сам
и другарите му не идваха на помощ. Бе войник зад вражите линии, на когото са съобщили, че
пътят за бягство току-що е бил затворен.
— Мисля, че известно време трябва да се държим на колкото се може по-голяма
дистанция от тях — побързах да запълня мъчителната пауза. — Може да заминем за Гоа. За
една нощ ще стигнем. Но не казвай на никого. Всеки път, щом кажа на някого, че заминавам
за Гоа, той ме моли да му прибера оттам „мръсното пране".
Опитах се да предизвикам неговата усмивка под планините на съмненията му. Не успях.
Той погледна назад към южен Бомбай. Бореше се с желанието да се завърне и да избие
всеки „Скорпион", изпълзял някога изпод камък. Изчаках.
— Е, какво ще правим?
Той мъчително се завърна към настоящето и изпусна две дълги въздишки, напрягайки
волята си.
— Дойдох в „При Леополд", за да те поканя да дойдеш с мен на едно специално място.
Сигурно беше щастлива случайност, че дойдох точно тогава, но нека изчакаме и видим какви
ще са последиците за всекиго от нас.
— Какво специално място?
Той пак се загледа към хоризонта.
— Не очаквах, че ще отидем там, в планината, следвани от толкова тъмна сянка, но ще
дойдеш ли с мен сега?
— И пак те питам, къде точно ще ходим?
— Да видиш учителя на учителите, майстора, предал мъдростта си на Кадербай. Казва
се Идрис.
— Идрис — произнесох името на легендарния учител, сякаш го изпробвах на вкус.
— Той е там — Абдула посочи възвишенията на северния хоризонт. — Живее в пещера в
онази планина. Ще се запасим с вода, която ще носим с нас. Дълго е изкачването до върха на
мъдростта.
ПЕТА ЧАСТ
ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ОСВЕЖЕНИ И СНАБДЕНИ С ПРИПАСИ, ние пътувахме по горещата окъпана от мусона
магистрала между тежките камиони, натоварени с разкривени камари от денкове, които
заплашваха да ни затрупат на всеки завой. Радвах се на пътуването, радвах се и че Абдула
както никога пришпорва мотора. Имах нужда от скоростта. Времето за реакция, докато
маневрирахме от платно в платно между скоростните коли, бе толкова кратко, че
концентрацията заглушаваше болката. Знаех, че болката пак ще дойде. Тя може да бъде
притъпена, но не и прогонена. „Щом пътят свърши, нека дойде — мислех си. — Болката е
просто доказателство, че съм жив."
След два часа стигнахме отклонението за националния парк „Санджай Ганди".
Платихме входната такса и поехме по дългия бавен път през гъстата горска джунгла в