се подпираше от тежки тумбести колони. Входът водеше към камерно скално светилище.
По-нагоре по пътеката ни очакваше най-голямата и зрелищна пещера. Отляво и отдясно
до високия сводест вход две грамадни статуи на Буда, високи по пет човешки боя, стояха на
стража. Около тях нямаше заграждения или парапети, но те бяха в забележително добро
състояние.
Двайсетина минути се изкачвахме и подминавахме десетки пещери, докато накрая
стигнахме малко плато, където пътят се разделяше на няколко добре утъпкани пътеки.
Върхът все още бе доста нагоре.
Прекосихме една горска поляна с високи стройни дървета и лантани[51], подобни на
морски наноси, и се оказахме в двора на храм. Застлана с плочи от бял мрамор и украсена
със солиден купол, алеята между колонадата завършваше с малко, дискретно светилище, посветено на някакъв мъдрец.
Мрачен и може би малко печален, каменният взор на брадатия светец бе впит в околната
джунгла. Абдула се поспря в средата на белия мраморен двор и се огледа наоколо. Стоеше, подпрял ръце на хълбоците си. Лека усмивка трепна в очите му.
— Специално място?
— Така е, братко Лин. Тук е мястото, където Кадербай получи повечето си уроци от
мъдреца Идрис. Имах честта да съм с тях на някои от тези уроци.
Постояхме мълчешком, спомняйки си мъртвия хан Кадербай — всеки от нас загърнал
рамене с различна наметка от спомени.
— Далече ли е оттук?
— Не — отвърна той и ме поведе извън двора. — Но предстои най-трудната част на
изкачването.
Вкопчвайки се в клони, стръкове и лиани, ние се закатерихме по още по-стръмната
пътека към върха.
През сухия сезон, когато камъните и скалите са здраво вкопани в тясната пътека и
урвите, изкачването би могло да е лесно. Но в онези здрачни дни на дългия мусонен период
да се изкатериш до върха, бе тежко.
На половината път срещнахме младеж, който слизаше. Наклонът на тази височина бе
толкова стръмен, че се наложи да се плъзнем обратно надолу по бурените и лианите.
Той носеше голяма пластмасова туба за вода. При срещата ни на тясната пътека, за да се
разминем, той се свря между нас, риза до риза, и се вкопчихме един в друг.
— Колко забавно! — възкликна той на хинди, щастливо усмихнат. — Да ви донеса нещо
отдолу?
— Шоколад — отвърна Абдула, когато младежът се смъкна под нас и хлътна сред
шубрака, избуял около отвесната пътека. — Забравих да купя. Като се качиш, ще ти дам
парите!
— Тик! — подвикна младежът някъде отдолу.
Когато Абдула и аз стигнахме до края, видях, че върхът има форма на плато, отсечено и
широко, от което можеше да се хвърли поглед към последния назъбен полувръх на
планината.
Няколко големи пещери, врязани в този стръмен планински фрагмент, откриваха гледка
към платото и към преминаващите една в друга многобройни долини долу, и към града
остров, забулен на хоризонта в дим и мъгла.
Все още задъхан, аз се оглеждах и се опитвах да усетя мястото. Платото бе покрито с
дребни бели камъчета. Не видях такива нито в ниската долина, нито при изкачването. Били
са изнесени до върха торба по торба. Колкото и изнурителен да е бил този труд, въздействието бе заслепяващо: ведрина и непокътната чистота.
На платото имаше кухненски кът, открит от три страни и засенчен с опънато зелено
платно, което бе избеляло до цвят почти еднакъв с този на шумата по дърветата наоколо.
Друга зона, изцяло скрита с брезент, изглежда бе баня с няколко ниши. Под още едно
покривало имаше две писалища и няколко подредени градински брезентови стола.
Зад тях зейналите усти на четири пещери разкриваха детайли от своя интериор: дървен
бюфет на входа на едната, няколко метални сандъка, струпани в другата, а в третата —
голямо почерняло от сажди огнище, в което тлееше огън.
Докато оглеждах пещерите, от най-малката излезе млад мъж.
— Вие сте господин Шантарам?
Обърнах се към Абдула, намръщен от изненадата.
— Учителят Идрис ме помоли да те доведа тук — обясни Абдула. — Идрис те покани
тук чрез мен.
— Мен?
Той кимна. Обърнах се отново към младия мъж.
— Това е за вас — рече той и ми подаде визитна картичка. Прочетох краткото