съобщение върху нея: Такова нещо като гуру не съществува.
Озадачен, я подадох на Абдула. Той я прочете и ми я върна със смях.
— Бива си я тая визитка! — казах, след като прочетох написаното още веднъж. — Все
едно адвокат да напише: „Без хонорари".
— Идрис сам ще ти го обясни, без съмнение.
— Но може би не тази вечер. — Младежът посочи към пещерата с огнището. —
Учителят-джи довечера има среща с няколко философа в един храм под планината. Затова, моля, заповядайте. Току-що направих чай.
Приех с благодарност поканата, настаних се на една ръчно скована дървена табуретка
малко по-навътре в пещерата и още щом донесоха чая, залепих устни за чашата.
Потънах в мисли, което напоследък сякаш ми се случваше твърде начесто, и тревогата
ми отново се насочи към сбиването с Конканън.
Успокоен и с прояснен ум след дългото пътуване и продължителното изкачване към
върха, аз седях и се взирах в очите на ирландеца, докато отпивах от сладкия чай в пещерата
на мъдреца Идрис.
И ненадейно осъзнах, че не изпитвам гняв към безсмисленото брутално нападение на
Конканън, а разочарование — разочарование заради приятели, а не заради врагове.
С присъединяването си към „Скорпионите" той си беше спечелил нов враг. Нашите
нямаха друг избор, освен на свой ред да нападнат „Скорпионите" — ако не отвърнеха на
удара, онези щяха да ни мислят за слаби и отново да ни нападнат. Предстояха беди. Трябваше
да изведа Карла от града, тя бе свързана с Компанията на Санджай.
И ето! Не мислех за Лиса, за Дидие, нито дори за себе си. Мислех за Карла. Лиса бе в
опасност. Конканън я познаваше, беше я срещал. Редно бе да помисля първо за нея, но се
сетих за Карла. За Карла.
Потънал в този заплетен любовен възел и взирайки се в разпръснатите сред меката
пепел на огнището рози на живите въглени, аз долових аромат на парфюм. Помислих, че
някой може би гори благовония на друг огън наблизо. Но аз познавах този парфюм. Добре го
познавах.
И тогава чух гласа на Карла.
— Разкажи някой виц, Шантарам.
Кожата на лицето ми се опъна. Полазиха ме студени тръпки. Река от кръв плисна нагоре
по тялото ми, разтърси гърдите ми, накрая подпали очите ми.
„Стегни се! — наредих си мислено. — Погледни я. Развали магията."
Обърнах се да я погледна. Не помогна.
Тя стоеше на входа на пещерата и се усмихваше на вятъра. Профилът й бе
предизвикателство към всичко, черните й коси и сребристият шал се развяваха зад гърба й —
знамена на желанието. Високото й силно чело, очите полумесеци, изящният й тънък нос, нежната издатина на островърхата й брадичка, защитаваща престъпеното обещание на
устните й: Карла.
— Е?… — произнесе провлачено тя. — Сещаш ли се за някой виц, или не?
— Добре — колко парсийци трябват, за да сменят изгоряла крушка?
— Парсийците не сменят изгорелите крушки, защото знаят, че по-добра от старата няма
да намерят никога.
Тя отметна назад глава и се засмя. Хубав смях, прекрасен смях, избликващ от прекрасно
сърце, силен и свободен; ястреб, литнал в здрача: смях, който скъса всяка верига в сърцето
ми.
— Ела тук — каза тя.
Обгърнах я с ръце и я притиснах към кухото дърво на живота си, където завинаги бях
скътал мечтата си, че тя ще ме обикне.
ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
У ВСЕКИ ЧОВЕК ЕДНОТО ОКО е по-нежно и по-тъжно, а другото е хладно и ясно. У
Карла лявото око бе по-нежно и по-тъжно от дясното и причината да не мога да устоя на
чара й, може би бе в това, че виждах само неговата нежна светлина — по-зелена и от млади
листа. Нямаше какво друго да сторя, освен да я слушам, Да се усмихвам и да се мъча да
пускам шеги.
Но всичко беше наред. Така беше добре. Бе умиротворение на отстъпник — в онези
моменти на утрото, когато планината я върна при мен в утринта на по-нежното и по-
тъжното око.
Прекарахме нощта в отделни пещери. На високото плато живееха още три млади жени
ученици на мъдреца Идрис. Женската пещера бе по-малка, ала по-чиста и по-добре
обзаведена.
В нея имаше плетени легла с матраци, докато ние преспахме върху одеяла, постлани на
гола земя; върху каменни блокове имаше и няколко метални долапа против плъхове и
пълзящи насекоми. Ние разполагахме с няколко ръждясали куки, колкото да не си държим