— Същия съм си. Взряхме се един в друг.
— Виж, Карла, не знам какво му става на Ранджит и не знам как така са минали цели
две години, откакто не съм те виждал или чувал гласа ти. Зная само, че когато съм с теб, това
е адски правилно. Обичам те и винаги ще те подкрепям.
По лицето й чувствата трептяха като листа в буря. Бяха много и най-различни, за да ги
разгадая. Не бях я виждал отдавна. Не бях общувал с нея. Тя изглеждаше щастлива и гневна, доволна и тъжна — всичко това едновременно. И не промълвяваше нито дума. Карла да
изгуби дар слово! Измъчваше се по някакъв начин и бях длъжен да я извадя от това
състояние:
— Сигурна ли си, че не искаш да опиташ кафето?
Тя изви вежда като гърмяща змия и тъкмо щеше да ме клъвне, когато шумът откъм
пещерите ни предупреди за присъствието на другите, станали с пукването на зората.
Закусихме заедно с щастливите послушници и вече пиехме втората си чаша чай, когато
един млад ученик се появи в края на лагера, където завършваше стръмното изкачване откъм
гората. Той прие с благодарност предложения чай и обяви, че учителят няма да дойде преди
обяд.
— Е, това е! — измърмори Карла и се запъти към откритата кухня, където изплакна
чашата си и я сложи на поставка да се суши.
— Кое точно? — попитах, когато застанах до нея на мивката.
— Ще имам време да сляза до долу, да видя Халед и да се върна, преди Идрис да дойде.
— Идвам с теб — побързах да кажа.
— Чакай малко. Я озапти мирмидонците. Защо да идваш? Въпросът не беше зададен
просто така. Карла не се занимаваше с празни приказки.
— Защо ли? Защото Халед ми е приятел. И не съм го виждал, откакто тръгна в снега
преди близо три години.
— Добрият приятел точно сега би го оставил на мира, по дяволите.
— Това пък какво трябва да значи?
Тя впери в мен онзи поглед — глад, горящ в очите на тигър, втренчил се в своята плячка.
Обичах този поглед.
— Той е щастлив — промълви тихо.
— И?
Тя погледна Абдула, който бе дошъл и застанал до мен.
— Щастие трудно се намира — рече тя най-сетне.
— Нямам абсолютно никаква представа за какво говориш.
— Върху щастието има табела и на нея пише: „Не безпокойте", но всеки го безпокои.
— Винаги се намесваме, когато държим на някого — настоях аз. — Ти не правиш ли
точно това, като ме дереш жив в момента?
— А ти не се ли месиш между Ранджит и мен?
— Как?
— Когато ме попита дали го обичам.
Абдула се покашля вежливо.
— Може би трябва да ви оставя за известно време — предложи той.
— Нямаме тайни от теб, Абдула — рече Карла.
— Но ти пазиш в изобилие тайни за себе си, братко — рекох. — Да не ми кажеш, че
Халед е тук?!
— Давай, Лин, стреляй по Абдула — прекъсна ме Карла. — Но първо отговори на моя
въпрос.
— Когато се сетиш докъде бяхме стигнали в този разговор, се обади.
— Ти отговаряше на въпрос.
— Какъв въпрос?
— Защо?
— Какво „защо"?
— Защо ме обичаш?
— Дявол да го вземе, Карла! Ти си най-непроницаемата жена, която някога ми е
говорила на разбираем език!
— Дай ми десет минути преднина — засмя се тя. — Не, нека са петнайсет.
— Какво си намислила?
Тя пак се засмя, доста силно.
— Искам да предупредя Халед, че идваш, за да му дам шанс да избяга. Знаеш колко е
важно това, нали? Шанс за бягство?
Тя тръгна към края на платото, а после се спусна по стръмната пътека и се скри от очи.
Изчаках да минат тези тъй важни петнайсет минути. Абдула ме гледаше. Не го нападнах. Не
исках да знам.
— За това… тя може би е права — каза той най-сетне.
— Недей и ти!
— Ако Халед погледне на живота си сега през твоите очи, а не през своите, вярата му в
себе си може да намалее. А аз искам той да е силен.
— Затова ли не ми каза, че е тук, в Бомбай?
— Да, отчасти и затова. За да защитя малкото щастие, което има. Той никога не е бил
много щастлив човек. Помниш това, убеден съм.
Халед всъщност беше най-суровият и неприветлив човек, когото някога съм познавал.
Цялото му семейство бе избито във войните и чистките, преследвали палестинската
диаспора в Ливан. Омразата и мъката го бяха направили тъй безчувствен, че най-тежката
обида в речника му на хинди бе кшама — прошка.
— Все още не разбирам, Абдула.