— Ти имаш влияние върху нашия брат Халед — рече той сериозно.
— Какво влияние?
— Твоето мнение е много важно за него, винаги е било така. А мнението ти за него би
се променило много, ако видиш сегашния му живот.
— Защо по-добре не минем по този мост, вместо първо да го взривяваме?
— Но другата и по-важна причина беше — продължи Абдула, прихванал ме над
лакътя, — че исках да го предпазя от злото.
— Как така? Той е член на Съвета и това е до живот. Никой не може и с пръст да го
пипне!
— Да, но Халед е единственият, който има властта да оспори позицията на Санджай
начело на Съвета. Това може да накара някои да възнегодуват или да се страхуват от него.
— Само ако предизвика Санджай.
— Всъщност аз го помолих да стори точно това.
Абдула, най-верният човек, когото познавах, кроеше преврат. Щяха да загинат хора.
Приятели.
— Защо го правиш?
— Халед ни е нужен може би повече, отколкото предполагаш. Той отказа, но аз ще го
помоля пак и ще продължа да го моля, докато се съгласи. Теб засега те моля да пазиш
присъствието му тук в тайна, също както аз правя.
Това бе дълга реч за мълчаливия иранец.
— Абдула, нищо от това вече не ме засяга. Опитвах се да ти кажа. Търся начин да ти го
кажа, откакто дойдохме тук.
— Твърде много ли искам от теб?
— Не, братко — отвърнах и отстъпих половин крачка назад. — Не искаш твърде много, но то вече няма нищо общо с мен. Взех решение и просто изчаквах възможност да ти го
съобщя. Толкова е сериозно, че го отложих след случилото се с Конканън и „Скорпионите", а
после и като видях Карла тук горе след толкова време. Но май че… сега е точно моментът да
ти го разкрия.
— Какво решение? Да не би някой да ти е казал за плана ми? Тежка въздишка се
откъсна от гърдите ми. Изправих гръб, усмихнах се и се облегнах на издялания четвъртит
камък.
— Не, Абдула, никой не ми е говорил за твоя план. Не знаех нищо за него допреди
малко. Взех окончателно решение да напусна, след като Дилип Светкавицата ми каза за
трите хлапета, умрели от дрогата, която ДаСилва и хората му продават.
— Но ти нямаш нищо общо, аз също. Ние не се занимаваме с това. И двамата не бяхме
съгласни със Санджай, когато взе да се занимава с гарад и момичета в Южен Бомбай. Но не
ние имахме думата.
— Не, човече, има и друго — казах, загледан в спиралите от развихрени облаци над
града. — Мога да ти посоча десет основателни причини защо трябва и защо съм длъжен да
напусна, но те не са важни, защото не мога да се сетя дори за една основателна причина да
остана. В края на краищата просто приключих, и това е. Напускам.
Иранският воин се намръщи. Очите му заиграха наляво и дясно из невидимо бойно
поле, търсейки Лин, когото той познаваше, докато умът му водеше война със сърцето.
— Ще ми позволиш ли да те убедя?
— Опитите за убеждаване между добри приятели не само са позволени, а се изискват —
казах. — Но моля те, нека ти го спестя. Не искам да ме молиш за изгубена кауза. Знам как се
чувстваш, защото и аз самият го чувствам. Истината е, че решението ми е непоколебимо. Там
вече ме няма, Абдула. Отдавна ме няма.
— Санджай няма да одобри.
— За това си прав — усмихнах се. — Но с Компанията не ме свързват никакви
родствени връзки. Аз нямам семейство и Санджай не разполага с коза на мафията който да
изиграе срещу мен. А и знае, че ме бива в паспортите. Винаги мога да бъда от полза някога, по-нататък. Той е предпазлив и обича да разполага с възможности, едва ли ще забие нож в
гърба ми.
— Опасна догадка — рече замислено Абдула.
— Да. Така е.
— Ако го убия, шансовете ти ще нараснат.
— Не знам защо изобщо е нужно да го казвам, Абдула, но ще го кажа: Моля те, недей да
убиваш Санджай заради мен. Разбрахме ли се? Това ще ми развали апетита за цял месец, човече.
— Дадено. Когато му отнема живота, ще прогоня мисълта, че и ти имаш полза.
— А какво ще кажеш изобщо да не го убиваш? — попитах. — По каквато и да е причина.
И защо изобщо обсъждаме убийството на Санджай? Как въобще стигна дотам, Абдула? Не, не, не ми казвай. Аз напуснах. Не искам да знам.
Абдула се замисли над думите ми, стиснал челюсти; устните му трепкаха и мълвяха
беззвучно мислите му.
— Какво ще правиш?