рискуваш живота си, ако Санджай случайно научи. Подготви се за война — още повече, че ти
презираш войната.
— Добре, Абдула, добре.
— Хайде да отидем при Халед — каза той, докато се отдалечаваше.
— А, значи сега вече можем да накърним неговото малко щастие, а? — подхвърлих и го
последвах.
— Ти вече не си от семейството, братко Лин — отвърна той тихо, когато се спрях до него
на стръмния край на платото. — Мнението ти вече няма влияние.
Вгледах се в очите му и го видях: замъгленото безразличие, помръкналата светлина на
обичта и приятелското доверие, неуловимата промяна в аурата на симпатията, когато
единият, който още е вътре, поглежда към живота навън.
Преди имах дом, макар и лош дом, в Компанията на Санджай, а сега вратите му бяха
затворени. Обичах Абдула — но обичта е вярност, а той бе част от банда, в която всички са
братя и той беше верен на всички. Затова отлагах да му го кажа и се оставих да ме погълнат
други течения: нежноокото остроумие на Карла и войнствената лудост на Конканън.
Губех Абдула. С брадвата на раздялата бях поразил сърцевината на дънера, който
представлявахме ние в Компанията. И с унес в непознати неща поглед моят приятел ме
поведе надолу по пътеката, докато в онова застрашително море на давещите се небеса
отекваха гръмотевици.
ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА
В ПОДНОЖИЕТО НА ПЛАНИНАТА Абдула ме поведе по добре разчистените пътеки
зад долината на статуите от пясъчник на Буда. Известно време вървяхме през гъсталака на
джунглата, а после навлязохме в алея, оградена от двете страни с дървета. Тя се изкачваше по
полегат хълм и водеше до триетажна къща от бетон и дърво.
Още преди да стигнем до стълбището към широката веранда на партера, Халед излезе от
вестибюла да ни посрещне.
Бе облечен в широк халат от жълта коприна, на шията му висяха гирлянди от жълти и
червени цветя; той застана, подпрял юмруци на хълбоците си.
— Шантарам! — провикна се. — Добре дошъл в Шангри Ла[53]! Беше се променил.
Толкова много се бе променил в годините, откакто не го бях виждал! Косата му бе оредяла и
почти беше оплешивял. Тялото му на боец бе наедряло — търбухът и бедрата му бяха по-
широки от раменете. Красивото му лице, някога намръщено от гняв и обвинения към света, се бе раздуло под слепоочията до губещата се сред гънки от тлъстини челюст, а усмивката му
кажи-речи скриваше златистокафявите му очи.
Това беше Халед, моят приятел. Втурнах се по стълбите да го поздравя.
Той протегна ръце и ме задържа две стъпала по-надолу. Някакъв младеж в жълта курта
ни снима, пусна фотоапарата, който увисна на каишката на врата му, а после извади
бележник и химикалка от Джоба на ризата си.
— Не обръщай внимание на Тарун. — Халед кимна с глава към младежа. — Води отчет
за всекиго, с когото се срещам, и за всичко, което върша или говоря. Казах му да не го прави, но този немирник не слуша. Но хей, хората постъпват така, както им подсказва сърцето, не
мислиш ли?
— Ами…
— Надебелял съм — изтърси той.
В тона му нямаше съжаление или ирония — просто излагаше факт.
— Е…
— Ти обаче ми се виждаш в отлична форма. Какви си ги вършил, че така са те
насинили? Да не си се боксирал с Абдула? Май добре те е подредил! Нормално, а? Безспорно
обаче и двамата изглеждате достатъчно здрави да изкачите моята планина, за да видите
Идрис.
— Твоята планина ли?
— Е… тази част от нея е моя, на? Той Идрис си мисли, че цялата планина е негова. Ама
и той е един чуд! Както и да е — елате тук, дайте да ви прегърна, после ще ви разведа
наоколо.
Изкачих последните две стъпала и пропаднах в облак от плът. Светкавицата на Тарун
светна. Халед ме пусна, ръкува се с Абдула и ме въведе вътре.
— Къде е Карла? — попитах, следвайки го на една крачка дистанция.
— Каза, че ще ви чака по пътя — отвърна бодро Халед. — Май отиде да тича, да си
проветри малко главата. Не съм сигурен дали ти й тревожиш покоя, или аз, обаче залагам на
теб, стари приятелю!
Входът на грамадната стара къща водеше към широк вестибюл със стълбища отляво и
отдясно и арки към най-важните помещения на партерния етаж.
— Била е убежище на един британец, тук е прекарвал сезона на мусоните — обясни