Халед, когато от вестибюла преминахме във всекидневната, белязана с две писалища, няколко удобни кожени кресла и стени, целите покрити с лавици и книги. — После минала в
ръцете на някакъв бизнесмен, обаче когато създали националния парк, бил принуден да го
продаде на общината. Мой богат приятел, един от моите ученици, го нае за няколко години и
ми го предостави за ползване.
— Твоите ученици?
— О, да.
— Разбирам. Тук ли се научи да не се обаждаш на приятелите си, като възкръснеш от
мъртвите?
— Много смешно, Лин! — отвърна той със същия безизразен тон, с който обяви, че е
напълнял. — Мислех, че ще разбереш моята необходимост от дискретност.
— Майната й на дискретността! Ти не си умрял, Халед, и аз искам да съм наясно защо
не го знам!
— Нещата не са толкова прости, колкото мислиш, Лин. А и бездруго онова, на което уча
тук хората, няма нищо общо с външния свят. Уча ги на любов. По-точно уча хората как да
обичат себе си. Струва ми се, няма да се изненадаш, че на някои това никак не им се удава.
Прекосихме всекидневната, отворихме жалузийните френски врати и излязохме на
просторна остъклена веранда, която преминаваше по цялата ширина на къщата и беше
обзаведена с много плетени кресла, наредени около стъклени масички.
Меко бръмчащите вентилатори на тавана полюшваха нежните листа на палмите, посадени в саксии. Стената от стъклени панели гледаше към градина в английски стил — с
розови храсти и прилежно подстриган жив плет.
Две красиви млади момичета западнячки, облечени в туники, дойдоха при нас и се
поклониха на Халед, долепили длани.
— Седнете, моля — покани ни Халед, посочвайки две от плетените кресла. — Какво ще
искате, топли или студени напитки?
— Студени — отвърна Абдула.
— Същото.
Халед кимна на момичетата. Те отстъпиха няколко крачки заднишком, а после потънаха
някъде вътре. Халед ги изпроводи с очи.
— В днешно време добра прислуга се намира толкова лесно — въздъхна доволно той, докато се настаняваше в креслото.
Тарун си водеше бележки.
— Какво се случи? — попитах.
— Какво… да се е случило! — повтори озадачено Халед.
— Когато те видях за последно, на земята лежеше мъртвец, а ти тръгна невъоръжен и се
изгуби в снежната буря. И ето те сега тук. Какво се случи?
— А — усмихна се той. — Разбирам. Пак за това.
— Да. Пак за това.
— Лин, знаеш ли, станал си по-суров, откакто те видях за последно.
— Може и така да е, Халед. Може би просто обичам истината, когато мога да я науча.
— Истината — произнесе замислено той.
Погледна Тарун, който продължаваше да си води записки. Помощникът му се спря, улови погледа му, въздъхна и прибра бележника.
— Е… — продължи Халед. — Напуснах Афганистан пеша. И вървях… и вървях…
Действително си е за учудване колко далече можеш да стигнеш пеша, когато ти е все тая дали
ще живееш, или ще умреш. Или по-точно, когато не обичаш себе си.
— И докъде стигна?
— Стигнах до Пакистан.
„Кажи ми за Пакистан" — обади се глас в главата ми.
— А след Пакистан?
— След Пакистан стигнах до Индия. Продължих да вървя през Индия и стигнах във
Варанаси[54]. Там вестта за мен вече бе плъзнала. Много хора говореха за Безмълвния ходещ
баба, който никога не проговарял на никого. Доста време ми трябваше, докато осъзная, че
става дума за мен. Не говорех, защото всъщност не можех да говоря. Бях неспособен
физически, искам да кажа, недохранването ме бе поболяло. На практика едва не ме вкара в
гроба. От глад, след толкова много месеци глад, косата ми окапа, както и много от зъбите ми.
Устата ми беше отекла и покрита с язви. Не можех да кажа нищо членоразделно дори за да си
спася живота.
Той се засмя тихо; хихикането му се посипа като прашинки в слънчевия лъч на спомена.
— Но хората приемаха мълчанието ми за мъдрост, разбираш ли? Наистина малкото
понякога е повече. Във Варанаси срещнах един англичанин, лорд Боб, който ме обяви за свой
гуру. Както се случва понякога, той беше много богат. Мнозина от учениците ми бяха богати
всъщност. Забавно е, като се замислиш.
Халед млъкна и се загледа в английската градина. Усмивка на почуда бе извила нагоре
ъгълчетата на устата му.