заоблености на тялото й, очертани със стегнат контур от напрягането.
„Мъжете са като кучетата — беше ми казал веднъж Дидие, — но не са чак толкова
възпитани."
— Задника ли ми зяпаш? — попита тя.
— Боя се, че да.
— Прости му, Карла — обади се Абдула, за да прикрие смущението си. — Той просто
зяпа, защото ти се катериш като маймуна.
Карла се разсмя, вкопчена в лианите край пътеката, за да се задържи на място. И
искреният й силен смях зазвънтя под клонатите куполи по скалата нагоре. Тя вдигна
свободната си ръка, за да предупреди Абдула да не казва нищо повече, докато смехът не се
излее от нея.
— Благодаря ти, Абдула — рече тя най-сетне.
— Няма защо.
И със смях и шеги ние, трима изгнаници, продължихме да се катерим по планината, която щеше завинаги да промени всичко за всекиго от нас.
ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
КОГАТО СТИГНАХМЕ ВЪРХА, имахме време точно колкото да се освежим. Карла се
преоблече в небесносин шалвар камиз и дойде да обядва последна. Тъкмо се бяхме
нахранили и чухме, че Идрис вече е пристигнал. Погледнах към стръмния склон, но всички
останали обърнаха поглед към пещерите.
— Има и друг път до върха? — попитах Карла.
— До всеки връх има и друг път — измърка тя. — Това всеки го знае.
— До… бре.
След секунди възрастен мъж — предположих, че е Идрис — и един по-млад чужденец, облечени с бели ризи курта и широки небесносини панталони от хасе, изникнаха на
пътеката покрай женската пещера. По-младият носеше на рамо ловна пушка.
— Кой е тоя с пушката?
— Това е Силвано — отвърна Карла.
— А за какво му е пушката?
— Да плаши тигрите.
— Има тигри?
— Разбира се. В съседната планина.
Исках да попитам колко близо е съседната планина, но Идрис заговори.
— Скъпи приятели… — рече той, като се покашля. — Изкачването е мъчно, дори да
минеш по лесния път. Извинявам се за закъснението. Цяла сутрин се разправям с философи.
Дълбокият му мек глас кънтеше в гърдите му и брумтеше из въздуха; сякаш се разливаше
край нас по платото. Това бе глас, носещ утеха, глас, който можеше нежно да те пробуди от
лош сън.
— Каква бе тяхната дилема, учителю-джи? — попита един ученик.
— Единият от тях — отвърна Идрис, като извади носна кърпа от джоба на куртата си и
избърса чело — дал аргумент, че щастието е най-голямата от всички злини, а останалите не
могли да го оборят. Това, разбира се, ги направило крайно нещастни. Искаха да облекча
страданието им, като опровергая твърдението му.
— И успя ли, Идрис? — попита друг ученик.
— Разбира се. Но ми отне цяла вечност. Други освен философи ще упорстват ли толкова
да възразяват срещу твърдението, че щастието е хубаво нещо? А накрая, когато разумът им
най-сетне бе убеден, че щастието е нещо хубаво, внезапният изблик на цялото им потискано
щастие им дойде в повече. Загубиха самообладание. Някой тук да е виждал истерясали
философи?
Учениците се спогледаха.
— Не? — подкани ги Идрис. — Късмет сте извадили. Но в това има урок — колкото по-
слаба е връзката ви с реалността, толкова по-опасен става светът. От друга страна, в колкото
по-рационален свят се намирате, толкова по-внимателно трябва да го подлагате на съмнение.
Но стига толкова, да започваме. Съберете се и се настанете удобно.
Поклонниците и учениците донесоха табуретки и столове и ги наредиха в полукръг
около Идрис, който леко се отпусна в едно кресло. Младежът с пушката, Силвано, седна
малко по-назад и вдясно от Идрис. Настани се на твърда дървена табуретка, изопна гръб, а
очите му непрекъснато сновяха насам-натам между нас. Много често погледът му спираше
върху мен.
Абдула се приведе към мен.
— Италианецът с пушката, Силвано, те наблюдава — прошепна и леко кимна към него.
— Благодаря.
— Няма защо — отвърна той сериозно.
— Виждам, че в нашия малък клас има нов посетител — каза Идрис, като ме гледаше.
Обърнах се да видя дали зад мен не седи друг.
— За нас е удоволствие да си сред нас, Лин. Кадербай често говореше за теб и аз много
се радвам, че успя да дойдеш.
Всички се обърнаха да ме погледнат. Усмихваха се и ми кимаха за добре дошъл.
Погледнах пак светеца, мъчейки се да устоя на изкушението да кажа, че въпреки