многобройните разговори на философски теми, които бяхме водили, Кадербай нито веднъж
не го бе споменавал.
— Кажи ни, Лин — попита той с широка усмивка, — търсиш ли просветление?
— Не знаех, че някой го е загубил — отвърнах.
Не бе точно грубост, но не беше и много почтително към ранга на именития учител, както би следвало. Силвано се наежи и стисна инстинктивно цевта на пушката.
— Учителю, моля те — обади се той с плътен глас, настръхнал от злоба, — позволи ми
да го просветля.
— Остави пушката, Ромео, и дай да видим на кого първи ще му просветне пред очите —
казах.
Силвано имаше слабо, но мускулесто, атлетично тяло и грациозни движения. С
квадратната си челюст и четвъртитите рамене, меките кафяви очи и изразителната уста той
повече приличаше на италиански манекен или кинозвезда, отколкото на помощник на
светец, или поне така ми се стори тогава.
Не знаех защо съм му несимпатичен. Може би раните и синините по лицето ми го
караха да мисли, че е длъжен да докаже нещо. I Не ме интересуваше — толкова бях бесен на
Халед и на Съдбата, че всеки бой би ми дошъл добре, за да си го изкарам.
Силвано се изправи. Изправих се и аз. Идрис махна леко с дясната си ръка. Силвано
седна, аз също бавно се отпуснах обратно на стола.
— Моля те, прости на Силвано — каза кротко Идрис. — Неговата обич се изразява във
вярност. Мисля, че същото би могло да се каже и за теб, не е ли тъй?
Вярност. С Лиса не можахме да намерим начин да се влюбим един в друг. Аз бях влюбен
в Карла — жена, която бе омъжена за друг. Откъснах сърцето си от братството на
Компанията на Санджай и още същия ден водих разговор за неговото убийство. Верността ти
е нужна за онова, което не обичаш достатъчно. Ако обичаш достатъчно, не става дума за
вярност. Всички ме гледаха втренчено.
— Прощавай, Силвано, последната седмица беше тежка — казах.
— Добре. Много добре — каза Идрис. — А сега искам… не, трябва да се сприятелите, момчета. Затова ще ви помоля да дойдете и двамата тук пред мен и да си стиснете ръцете.
Лошата атмосфера няма да ни помогне да напредваме към просветлението, нали, момчета?
Силвано стисна квадратната си челюст — нямаше никакво желание за това, ала бързо се
надигна, направи крачка и застана пред Идрис. Лявата му ръка стискаше пушката. Дясната бе
свободна.
Глупав импулс да не изпълнявам каквото ми се нарежда ме задържаше намясто.
Учениците взеха да мърморят, приглушените им гласове зашумоляха. Идрис ме гледаше и
като че ли едва се сдържаше да не избухне в смях. Кафявите му очи блестяха по-ярко и от
скъпоценните камъни на Халед.
Силвано се смути, гневът и унижението стиснаха здраво устните му. Покрай тях се
появиха бели черти.
В онзи миг на пустота ми беше все едно. Италианецът пръв поиска разрешение да ме
просветли. С радост щях да го просветля в отговор. С радост бих напуснал и планината, и
мъдреца, и Абдула, и Карла още в този момент.
Карла заби лакът в ребрата ми. Станах и стиснах ръката на Силвано. Той мигом се
пробва да вземе надмощие.
— Благодаря — каза Идрис и ние най-сетне отпуснахме смазващата костите ни
хватка. — Това донесе… просветление. А сега заемете местата си и да започваме.
Върнах се на стола си. Абдула поклати глава. Карла ми изсъска само една дума:
— Идиот!
Понечих да се намръщя, но не можах, защото бе права.
— Добре — рече Идрис със светнали очи. — Да го кажем за нашия гост: кое е Правило
номер едно?
— Правило номер едно: Такова нещо като гуру не съществува! — откликна цялата група
бързо и непоколебимо.
— Правило номер две?
— Правило номер две: Ти сам си си гуру!
— Правило номер три?
— Правило номер три: Никога не се отказвай от свободата на своята мисъл!
— Правило номер четири?
— Правило номер четири: Осведомявай съзнанието си за всичко, без предразсъдъци!
— Добре, добре — усмихна се Идрис. — Достатъчно. Лично аз не обичам правилата. Те
са по-скоро като картата на дадено място, а не самото място. Но знам, че някои хора обичат
правила и те са им нужни, затова — ето ги. Четири проклети правила! Може би Правило
номер пет, ако се стигне дотам, трябва да бъде: „Правила няма!"