подтикват да действаш безчестно. Подчинявай се на златните правила. Постъпвай с другите
така, както би искал да постъпват с теб, и не им причинявай онова, което ти не би търпял.
Подчинявай се на инстинктите си да твориш, да обичаш, да се учиш. Подчинявай се на
универсалния закон на съзнанието, че всяка твоя мисъл, дума и постъпка имат въздействие
по-голямо от нулата, дори и да е само върху теб — и точно затова трябва да се стараеш да
сведеш до минимум отрицателното в своите мисли, думи и действия и да увеличиш до
максимум положителното. Подчинявай се на инстинкта да прощаваш и да споделяш с
другите. Подчинявай се на своята вяра. Подчинявай се и на сърцето си. Сърцето ти никога
няма да те излъже.
Той млъкна и огледа учениците наоколо — мнозина от тях си записваха казаното от
него. После Идрис тръсна глава и заплака.
Погледнах Абдула: „Той наистина ли плаче?" Абдула кимна и посочи учениците с глава.
Много от тях ридаеха. След малко Идрис заговори през сълзи:
— Толкова много време е било нужно, цели четиринайсет милиарда години, на тази част
от Вселената точно тук, на планетата ни, да роди съзнание, което да е способно да разбере
този факт и да пресметне с точност цялото това време от четиринайсет хиляди милиона
години. Ние нямаме право да пропиляваме тези четиринайсет милиарда години. Нямаме
моралното право да похабяваме, да увреждаме или да убиваме това съзнание. Нямаме право
да изоставяме волята му — най-безценното и най-прекрасното нещо в Космоса. Ние имаме
дълг да учим, да осъзнаваме, да питаме, да сме честни и почтени, добросъвестни граждани.
И над всичко имаме дълг свободно да обединим съзнанието си с всяко друго свободно
съзнание за общата кауза на любовта.
Впоследствие много пъти чувах тази реч от Идрис — а във видоизменена форма и от
някои негови ученици — и я харесвах във всичките й превъплъщения. Идрис ми харесваше
като мислител, но онова, което каза непосредствено след това, ме накара да го харесам и
като човек.
— Хайде сега малко шегички — предложи той. — Пръв съм аз. Цял ден ми се иска да
разкажа този виц. Защо дзен будистът държи празна бутилка от мляко в хладилника? Някой
сеща ли се? Не? Предавате ли се? Тя е за гостите, които пият черен чай!
Идрис и учениците се разсмяха. Абдула се смееше с цяло гърло, щастлив и свободен —
никога не го бях виждал такъв през всичките тези години, откакто го познавах. Изрисувах
смеха му върху паметната стена на сърцето си. И по най-естествения и обикновен начин
обикнах Идрис за това, че отприщи това щастие в моя строг приятел.
— Хайде, хайде, аз съм наред! — възбудено викна Арджун и се изправи да разкаже своя
виц.
Един по един останалите ученици станаха и разказаха вицове. Тръгнах през редиците, за да отида при Карла на края на платото.
Тя си водеше записки на казаното от Идрис, но не в бележник. Записваше върху лявата
си ръка.
Дълги изречения се виеха отпред и отзад по китката й, по дължината на всеки пръст до
нокътя и пак надолу по ставата, а после и между пръстите — напреко през ципата, и пак
нагоре между следващите два пръста.
Редовете от думи не преставаха и по нейната длан, цялата кожа от китката до върха на
пръстите бе покрита с татуирана мрежа от Думи — като изрисуваните с къна ръце на
бомбайска невеста.
Гледката беше изключително секси, най-възбуждащата от всичко, което бях виждал през
живота си: аз съм писател. Намерих сили да откъсна очи и да се загледам в гората, вече
задушавайки се от тежката влажност на облаците.
— Значи ето защо ме помоли да ти разкажа виц — казах.
— Това е един от похватите му — отвърна тя, вдигна очи и се загледа напред. — Той
казва, че един от сигурните признаци на фанатика е липсата на чувство му за хумор. Затова
ни разсмива поне по веднъж всеки ден.
— И ти се върза на тая оферта?
— Той нищо не продава, Лин. Затова го харесвам.
— Добре де, но какво мислиш за него?
— Има ли значение какво мисля?
— Всичко, което се отнася до теб, има значение, Карла. Обърнахме се лице в лице. Не
можех да разгадая мислите й.
Искаше ми се да я целуна.
— Говорил си с Ранджит — каза тя намръщено. Взираше се изпитателно в очите ми.