спокойствие.
— Милост — промълви тихо тя. — Любимата ми неесенциална добродетел. Струва ми
се, че си бил готов за този мотоциклетен разговор.
— Бях прав, нали? Адски е готино.
— Не е зле — промърмори тя. — Сега мой ред ли е?
— Твой ред ли?
— Да.
— За мотоциклетни излияния?
— Да.
— Да, давай с излиянията — казах уверено. Никак не внимавах какво си пожелавам.
Тя се притисна по-плътно към мен, устните й почти ме докосваха.
— Готов ли си?
— За какво да съм готов?
— Нямаш ли нужда от кафе или джойнт?
— Добре съм си. Много ми е добре.
— Е, хубаво — каза тя. — Отпусни ми драматична пауза. — Но…
— Млъкни! Сега изчакваш драматично. Последва драматичната пауза.
— Това… шибано… направо… трансцедентно прибиране у дома — каза тя най-сетне, като мълвеше думите, допряла устни до кожата ми — разцепи Космоса и времето, скъпи.
Когато прескочи от втора направо на четвърта скорост и пришпори мотора, когато профуча
между пътническия автобус и цистерната за вода, душата ми се откъсна от тялото. Докато
влизахме в затварящата се пролука и се понесохме с рев през нея, един глас в главата ми
повтаряше: „О, да… О, да… Господи… Господи… " чак докато стигнахме у дома.
Тя млъкна и накара сърцето ми да спре.
— Как се справям оттук, Шантарам, без всичките си царици? Отлично. Справяше се
отлично. Извърнах се на седалката така,
че да виждам частица от лицето й.
— Мислех, че не вярваш в Бог, Карла — усмихнах се.
— Че кои сме ние да вярваме в Бог? — Само ресниците деляха устните й от лицето
ми. — На всекиго би трябвало да му е достатъчно, че Бог вярва в нас.
Можехме да се целунем. Трябваше да се целунем.
— Мисля, че трябва да поговоря с Лиса. — Думите прорязаха гърлото ми. — Ти мислиш
ли, че трябва да говориш с Ранджит?
Бавно се откъсна от мен, докато сенките покриха лицето й. Пак се обърнах напред. Тя не
каза нищо и затова заговорих аз:
— Трябва да поговоря с нея.
— Това можеш да го сториш и тук — каза тихо тя.
— Как така?
— Лиса е тук, в хотела. Близнака и Скорпиона правят купон в пентхаус апартамента.
Всъщност са наели целия етаж. Тази вечер официално празнуват нанасянето си. Всички са
там горе. Затова пред хотела непрекъснато сноват лимузини. Затова те помолих да ме
оставиш тук.
— Но… защо не го спомена досега?
— А ти защо не знаеше?
Добър въпрос. Не можех да отговоря.
— Там ли отиваш? — попитах я, все тъй взрян напред.
— Смятах да те помоля да си ми кавалер.
— Ранджит няма ли го?
— Ранджит тази вечер е другаде, на месечното заседание на Градския съвет. Преди
няколко дни Дидие обеща да ме изпрати до нас и да пийне с мен вкъщи. Но бих искала ти да
ме заведеш на купона. Навит ли си?
Исках да видя Лиса и да разбера, че е в безопасност. Исках да видя и Дидие, за да ми
докладва за последиците от престрелката в „При Леополд". Основателни причини да отида.
Ала се боях да остана по-дълго с Карла. Не я бях виждал две години, а на връщане у дома в
града остров тя бе тъй близо до мен, бе като криле на гърба ми. И тъй като това беше Карла, нищо не се получаваше лесно. Тя искаше да опази мъжа си жив поне още няколко месеца —
беше студенокръвно, но не ми пукаше. Бяха я карали да страда и в отговор причиняваше
страдания; знаех обаче, че в нея няма дори капка злина, точно както знаех, че не би
навредила безпричинно нито на Ранджит, нито на другиго. Тя бе твърде силна за света, който
познаваше, аз обичах това в нея и мислех, че ако я погледна още веднъж, няма да имам
смелост да се откъсна от нея.
— За мен ще е чест да те заведа на партито, Карла — казах, впил поглед напред.
— За мен ще е чест да те придружа, Шантарам. Да тръгваме. Искам да видя дали
танцуваш така, както пришпорваш мотора, или го пришпорваш, както танцуваш!
ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ПАРКИРАХ МОТОРА ПОД НАВЕСА пред входа на хотела и щом се обърнах да я
погледна, всичките шестнайсет царици впериха очи в мен. Вцепених се.
— Добре ли си?
— Разбира се, защо?
— Изглеждаш като настъпен — каза тя.
— Не, добре съм.
— Сериозно?
— Да. — Извърнах очи от този шах и мат. — Добре съм.