— Какво?
— Нищо. Другият вече си бил тръгнал!
Те се разсмяха и разляха малко вино, блъскайки се един в друг.
Ние с Карла си запробивахме път през купона, крещейки на приятели, които ни крещяха
в отговор, докато най-сетне стигнахме до свободния бар.
— Хубав бар — поздрави Карла бармана. — Безплатен, добре снабден и празен.
— Добре дошли — поздрави барманът.
— Трима човека застрелвам за чаша шампанско — каза Карла и махна с изящната си
китка.
— Разбира се, госпожо — отвърна барманът. — А за господина?
— Обикновена сода без лед — казах. — Как е тази вечер?
— След всичко най-накрая остават само два въпроса — каза барманът загадъчно, докато
сипваше. — „Какви съм ги вършил?" и "Какво съм изпуснал?"
— Освен ако последният въпрос не е: „Кой, по дяволите, ми спря Животоподдържащите
системи?" — предложих аз.
— Животът е кратък — рече високият млад барман, докато, стиснал тапата в юмрук, я
вадеше от бутилката. — Но се състои от дълги нощи.
— Затова на върха е тъй самотно — вметна Карла.
— На върха е самотно — отвърна бързо той и напълни чашата й, — защото долу е
голямо гъмжило.
— Как се казваш? — попита усмихнато Карла.
— Рандъл, госпожо.
— Рандъл — повтори тя, поемайки чашата. — Това е Лин, аз съм Карла и ние сме
повече от съгласни с теб. Откъде си?
— Родителите ми са от Гоа — отвърна той и ми подаде содата. — Но аз съм оттук.
— И ние сме тукашни, докато сме тук — казах. — Защо все ги пускаш тия остроумия, Рандъл?
— То това не е чак толкова интересно — отвърна той.
— Защо не оставиш на нас да преценим? — предложи Карла.
— Ами отначало водех разговори — заобяснява той, докато миеше чаша, — задавах
въпроси: „В командировка ли сте? Имате ли деца? Защо смятате, че жена ви не ви разбира?"
Но след време започнах да свеждам моето участие в разговора до малки парченца истина. На
барманите никога не им се полагат повече от една-две реплики. Боя се, че такова е правилото
за този вид разказ. Отегчавам ли ви?
— Не — отвърнахме в един глас.
— Затова вече не си говоря с хората. Тази вечер правя изключение, защото смяната ми
свърши, а и ми харесвате. Харесах ви още щом влязохте. А когато нещо ми харесва, никога не
се лъжа в него.
— Хубава дарба имаш — усмихна се Карла. — Та, кажи за остроумията.
— Повечето пъти подкастрям дървото на разговора. Всичко е като бонзай. Вече само
пускам духовитости. И така е по-добре, с малки късчета истина. Тя, истината, е като код.
Когато хората го разгадаят, вратата се отключва.
— Рандъл — каза Карла, очите й блестяха като цветно стъкло, — ако престанеш да
говориш, никога повече не бих стъпила в твоя бар. Още едно, ако обичаш.
Той наля две нови чаши шампанско и още една голяма чаша сода.
— Заместникът ми още не е дошъл, но моята смяна официално приключи преди
половин час, затова бих искал да се чукна с вас. — Той подаде шампанското на Карла, а
содата — на мен. — Дано думите никога не ви изневеряват.
— Не мога да пия за това, защото думите не са способни на изневяра — бързо възрази
тя. — Това е първият ни тост с Шантарам, който споделяме от две години насам, Рандъл, и
мисля, че тази среща е съдбовна. Хайде да вдигнем чаши за нас тримата.
Посегнах да се чукна с тях, но тя се отдръпна.
— Не! Да се чукнеш с вода носи лош късмет!
— О, я стига!
— Сериозно!
— Нали се шегуваш?
— Само защото не вярваш в тези неща, не значи, че трябва да се отнасяш лековато към
тях. Още лош късмет ли искаш?
— Тук ме хвана.
— Винаги те хващам.
Нов клиент, дошъл на бара, бутна Карла, тя се блъсна в мен и чашите ни се чукнаха със
звън.
— Май в края на краищата се чукнахме — казах.
Тя се втренчи с мен изпод свъсените си вежди, но после пак се усмихна.
— Добре — каза тя. — Сега ти вдигни наздравица, но без да отпиваш от водата. Това би
трябвало да ни предпази.
— За зелените очи — дано винаги да са под закрила.
— За това аз несъмнено ще пия! — възкликна Рандъл и отпи от шампанското.
— За зелените царици — каза тя и ме заслепи с усмивка. Вдигна чашата си, отпи малка
глътка и се взря в мен. Сега беше пиковият момент; и двамата го разбирахме. Бе съвършен.
— Лин! — провикна се Винсън, като се блъсна в мен и ме плясна по гърба с дългата си