казваш, например. За онова, което не казваш на никоя жена.
Намръщих се.
— Виж, твърди се, че жените са емоционални, а мъжете — рационални. Глупости! Ако
погледнеш онова, което вършите вие, мъжете, ако го видеше от нашата гледна точка, ще го
наречеш всякак, но не и рационално.
— Да допуснем.
— А всъщност жените са рационални. Те искат яснота. Отговор. Ти такъв тип ли си, или
не? Жените искат да знаят. Всякакви увъртания са липса на кураж, а жените обичат куража.
Да го виждаме като на книга, ако ми простиш литературната метафора.
— Простено. За какво говориш?
— За Карла, разбира се.
— Аз се опитвах да обсъдим с теб…
— За теб и Карла — прекъсна ме тя. — За Карла и теб. Горе в планината и след като сте
слезли от нея. Разбирам. И го приемам.
Изведнъж всичко свърши — ние бяхме два разума, два начина на съществуване, две
парадигми, които вихрено се отдалечаваха и оставяха подире си фантомни следи, където се
бяха докосвали.
— Не мога да се отърся от това, Лиса — казах. — Карла не е виновна, виновният съм аз
и…
— Ние с Карла сме се споразумели за теб — прекъсна ме тя нетърпеливо.
— Вие сте какво… споразумели?
— Точно затова обядвахме в „Каяни". Не внимаваше ли? Файнман[56] е казал някога, че
ако разбираш квантовата теория, значи не я разбираш. Нямах представа за какво ми говори
Лиса.
— За какво става въпрос?
— Не става въпрос нито за нея, нито за теб. За мен става въпрос.
— Точно за теб се опитвах да говоря и аз.
— Не, нищо подобно. Говореше за себе си и за Карла. Добре, разбирам. Но това не
засяга вас, а мен.
— Кое „това"?
— Този разговор.
— Но започнах ли аз този разговор?
— Не, аз го започнах — намръщи се тя.
— А аз бях ли там?
— По същество: не можеш да обичаш двама души, Лин. Не и истински. Никой не може.
Тя не може, ти също. Това го разбирам. Наистина! Но колкото да е тъжно и романтично, и
смахнато, и вълнуващо, и прекрасно, то няма значение. Това не засяга теб или нея. Сега е мой
ред. Това засяга мен. Сега пред микрофона заставам аз, Лин.
— Кое засяга теб? — Всичко засяга мен.
— Смяташ ли, че можеш да започнеш този разговор отначало? Тя ме погледна право в
очите — предизвикваше ме да не отмествам поглед.
— Виж, жените имат нужда да са наясно — много е просто.
— Това го разбрах.
— И след като са вече наясно, те могат да се справят с всичко.
— Да се справят… с какво?
— Стига си се самоизмъчвал, Лин. Много си добър в самоизмъчването. Можеш да
спечелиш награда, ако раздаваха награди за самоизмъчване, и дори може да се каже, че аз
обичам тази твоя черта, но в момента не ни е нужна. Тази вечер късам с теб и исках да
поговорим за това, защото смятах, че е редно да знаеш защо.
— Аз… да… разбира се. Какво?
— Наистина мисля, че е редно да знаеш.
— Може ли да се престоря, че знам?
— Стига шеги, Лин.
— Не се шегувам, просто съм объркан.
— Добре. Ето как стоят нещата — не искам повече да се обяснявам за теб.
— Да се обясняваш за мен на приятелите си или на моите врагове?
— Въобще не ми пука кой какво разправя за теб — заяви тя и прогори със син пламък
очите ми. — И няма да слушам. Знаеш това. Причината твоите занимания да не ми харесват,
е, че ти ги харесваш.
— Лиса…
— Обичаш да държиш в чекмеджето два пистолета, шест фалшиви паспорта и шест вида
валута. И няма защо да твърдиш, че го правиш да оцелееш. По-умен си. И аз съм по-умна.
Работата е там, че ти обичаш това. И то много. А аз повече не искам да се мъча да си го
обяснявам. Такъв не те харесвам. И не мога да те харесвам такъв. И няма да те харесам такъв.
Съжалявам.
Човек сам си е затвор. Трябваше да й кажа, че съм напуснал Компанията на Санджай и
набегът към Шри Ланка е моят билет за вкъщи. С една крачка се бях отдалечил от себе си
такъв, какъвто тя не ме харесваше. Това нямаше да промени решението й, но имаше право да
знае. Човек сам си е затвор. Не проговорих.
— Карла харесва това в теб — продължи тя най-спокойно. — Мисля, че тя те харесва
такъв даже повече, отколкото ти самият се харесваш.
— Къде се отнесе, Лиса? Тя избухна в смях.
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Стига вече с това кой какво искал да знае.