Тя седна на леглото с кръстосани крака. Русата й коса, разделена на две страни, бе
прихваната високо и потреперваше, докато говори.
— Нали познаваш Риш, моя партньор в галерията?
— Колко партньори имаш вече?
— Шестима. Та…
— Шестима?
— Та значи…
— Шестима?!
— Та значи, Риш много медитираше…
— О, не.
— И усилено изучаваше йога…
— Стига, Лиса, спри! Ако ми кажеш, че зад всичко това стои някой гуру оня ще изяде
шамарите.
— Той не е мой гуру, а гуру на Риш, но това не е важно. Не ми го е казал гуру, нито пък
Риш. Казала го е една жена, струва ми се. Всъщност не я знам коя е. Но Джони Пурата ми
даде една книга за самопомощ, а Риш ми подари същата книга, и то същия ден. И в книгата
се цитираха думите, която онази жена казала.
— Какво е казала?
— Онова, което Риш бе чул отнякъде и ми го цитира.
— И то е?
— „Обидата е неудовлетворена потребност или желание" — каза тя. — Това се опитвам
да ти кажа.
Замислих се над казаното. Най-лошият провокация за писателя — и твърде често е
първата — е да потърси недостатък във всяка добре звучаща фраза, написана или изказана.
Не открих такъв.
— Доста добре казано — признах.
— Доста добре! Направо заслужава Нобелова награда за убийствен лаф.
— Добре — усмихнах се.
— Това направо ми разби съзнанието, Лин, как да ти кажа! Толкова смислено беше.
Изведнъж разбрах защо се чувствам толкова обидена през последните месеци. Просто се
побърквах от обида, да знаеш! Направо бях започнала да се дразня от мили неща, които преди
харесвах.
— Много ли?
— Много.
— Колко много?
— Мърморех — призна тя.
— Мърморела си си?
— Да.
— Мърморела си?
— Мислех, че си ме чувал.
— Мърморила си по мой адрес?
— Да.
— Например?
— Примерно, за начало…
— Не, не ми казвай. Не искам да знам.
— Може и да ти е от полза да обработиш всичко — предположи тя.
— Не, няма нужда. Вече ме обработиха. Давай. Та значи, мърморела си.
— Виж — каза тя, приглаждайки завивката пред кръстосаните си със стъпала до
прасците крака. — Когато чух тези думи — „Обидата е неудовлетворена потребност или
желание", осъзнах как да мисля за своите чувства. Разбираш ли?
— Да мислиш за чувствата. Май… разбирам.
— Картината, която аз представлявам, се сдоби с рамка. Разбрах каква е
неудовлетворената ми потребност. Разбрах какво е неудовлетвореното ми желание. И щом
разбрах, вече знаех всичко.
— Ще ми разкриеш ли неудовлетворената си потребност?
— Имам потребност да се освободя от теб — каза тя решително, притиснала длани в
звездите по леглото.
— Ти, променената, май не си падаш много по сладкото.
— Нямам нужда от него. Вече не — каза тя, чертаейки кръг върху завивката. — Няма
нужда да подслаждам нищо — особено онова, което казвам на себе си.
— А неудовлетвореното желание?
— Искам стопроцентово да принадлежа на себе си сега. Искам аз да бъда мигът, не само
да го гледам как отминава. Знаеш за какво говоря, нали? Нали ме разбираш?
— Може би.
— Сега. В този миг. Моето сега. Всички мои „сега". Това искам. Разбираш ли?
— Ти си в настоящия миг. Разбирам го. Кълна се, Лиса, ако в това е замесен гуру…
— Всичко това идва само от мен. Всичко е мое.
— И това е твоето желание?
— То е началото на моите желания и съм напълно сигурна. Беше непоколебима. Беше
великолепна.
— Тогава, щом наистина го искаш, за мен това е прекрасно, Лиса.
— Наистина ли?
— Разбира се. Можеш да правиш всичко, което ти е на сърцето.
— Наистина ли мислиш така?
— Чудесно е, Лиса.
— Знаех си, че ще разбереш — каза тя. А очите й — сини езера от облекчение. —
Просто искам особено настояще, което си е мое, вместо постоянно настояще, което
непрекъснато да деля с нечие чуждо настояще.
„Постоянно настояще, което непрекъснато делиш с нечие чуждо настояще." Доста добра
дефиниция за затвор.
— Разбирам те.
— Искам да зная какво е да бъда самата аз, когато няма на кого другиго да разчитам.
— Върви и ги разбий, Лиса!
Тя се усмихна и въздъхна уморено.
— Толкова егоистично звучи, но не е. А е щедро — и то не само към мен, но и към теб, и
към Карла. То ми позволи за първи път ясно да видя всички нас. Позволи ми да осъзная