колко си приличате вие с нея и колко различни сте двамата от мен. Разбираш ли?
Като изобличение, с любов и нежност тя ми казваше, че с Карла сме създадени един за
друг — острите ръбове на Карла пасваха на моите белези. Истина или не, странно раняващо
или не, нямаше значение, защото тези минути не бяха на Карла, нито мои — бяха на Лиса.
В падение или във възход постъпките и изборът какви да бъдем, зависят само от нас — и
трябва да е така. Лиса бе изпаднала в този дълбок, ведър покой, роден от развръзката, и бе
величествено сама в него. Тя бе осъзната, непоколебима, храбра и изпълнена с надежди.
— Ти, новата, си страшна работа — казах тихо.
— Благодаря ти — отвърна тя меко. — И аз, новата, скъсала с теб, стария, която няма да
спи в едно и също легло с теб, новия, ще трябва да си легна в стаята за гости.
— Е, ако това не компрометира твърде много твоето настояще, няма проблеми — засмях
се.
— О, не — отвърна тя сериозно, присламчи се до мен и отпусна глава на гърдите ми. —
Но смятам, че след като вече сме разделени, а живеем под един покрив, трябва да въведем
някои правила.
— Аха.
— Например за гостуването с преспиване. Трябва да си въведем правило за гостите с
преспиване.
— Гости с преспиване? В твоето настояще като че ли с всяка минута нахлуват все
повече хора.
— Можем да окачваме знак на входната врата.
— Знак ли?
— Знак, който само ние ще си разбираме. Например градинско джудже. Ако
градинското джудже е отляво на вратата, единият от нас има гост с преспиване. Ако е от
дясната, няма преспиващи.
— Нямаме градинско джудже. И градина нямаме.
— Можем да използваме онази статуетка на котка, дето не я харесваш.
— Не съм казал, че не я харесвам. Аз нея си я харесвам. Казах, че тя не ме харесва.
— И ще трябва да ми опростиш наема поне за шест месеца.
— Само да уточним за котешкия знак за гости с преспиване — казах. — Отляво на
вратата ли беше, или отдясно?
— Отляво. И ще трябва да ми опростиш наема.
— Наемът вече е платен за цяла година, Лиса.
— Не, говоря ти за моя наем, за стаята за гости. Ще ти плащам на пазарни цени.
Настоявам. Но влагам всичките си средства в следващата изложба и направо жива ме одират
в момента. Няма да мога да ти плащам поне шест месеца.
— Забрави за това.
— Не, наистина, настоявам да си плащам! — Тя ме удари с юмруче в ребрата.
— Забрави.
Тя пак ме удари.
— Предавам се. По-нататък ще ми платиш.
— И… имам нужда от аванс — додаде тя.
— Аванс? — Да.
— Ти не работиш за мен, Лиса.
— Да, но мразя думата „заем". Звучи ми като стенанията на измъчвано от болки куче.
Реших отсега нататък, когато имам нужда от заем, да искам аванс. Тази дума много повече
вдъхновява.
— Мислене в аванс.
— Но доста време няма да мога да плащам и за храната, за тока, за телефона и за
прането. Всяко пени от моя аванс вече съм го наместила.
— Разходите ти са покрити.
— Настоявам да си платя всичко, когато ще мога да заделя от следващия си аванс.
— Става.
— И ще ми трябва и кола, но за това можем да поговорим, като се върнеш.
— Разбира се. Приключихме ли с домашния правилник?
— Има и още едно нещо.
— Да го чуем.
— Не знам… Тоест…
— Да чуем.
— Повече няма да готвя — заяви тя и сви уста, а долната й устна се издаде напред.
За две години беше готвила само три пъти и то не ставаше за ядене.
— Съгласен.
— Ще бъда брутално честна — страшно мразя да готвя! Не мога да го понасям! Готвех
само за да ти угодя. Всеки път за мен си беше жив ад, от начало до край! Никакво готвене
повече. Съжалявам, ама това е положението, дори и когато сме съквартиранти.
— Съгласен.
— Не искам да те наранявам, но и не искам да ти давам надежди. В момента съм
изпълнена с надежди, като част от трансформацията ми, и ги подхранвам, преди да се
превърнат в…
— … Обида?
— Точно така! Господи, колко по-добре се чувствам! А ти?
— Добре съм — казах.
— Добре? Наистина? За мен е важно! Не искам да повличам вина или срам в моето
настояще. За мен е важно ти да държиш на мен достатъчно, за да ми го позволиш и да го
приемаш откъм добрата страна.