Добрата страна е само половината от истината, а истината е само половината от цялата
история. Частица от мен се чувстваше огорчена, че тя иска толкова много и взема толкова
много от малкото, което ни беше останало. Но по-голямата част от мен винаги бе
предполагала и очаквала, макар мълчаливо и неохотно, един ден да се разделим и да вземем
със себе си малко повече от това, което можем да удържим в шепи. А ето, че я имаше и Карла
— Карла винаги я имаше. Нямах право да помрачавам дори минута от Лисиното щастие.
Добрата страна е само половината от истината, а истината е само половината от историята.
— Добре съм, Лиса. Искам само ти да си щастлива.
— Много се радвам — каза тя и се усмихна иззад ресниците си. — Това ме изпълваше с
ужас, да знаеш.
— Защо? Кога не съм те изслушвал или не съм те подкрепял?
— Не е това. По-сложно е. — Как?
— Има и други неща, и други хора, с които трябва да се съобразявам.
— Какви неща, Лиса? Какви хора?
— Сега не ми се говори.
„Жените искали да са наясно? — помислих си. — И мъжете искат да са наясно." —
Хайде, Лиса…
— Виж, утре ти заминаваш и искам да продължа да се чувствам щастлива от това колко
далеч стигнахме тази вечер, става ли?
— Щом ти искаш така…
— Искам. Щастлива съм, Лин, и не искам да си развалям щастието.
— Аз ще се върна скоро, горе-долу след седмица, и пак ще поговорим. От каквато и
помощ да имаш нужда, ще я получиш. Ако искаш ново жилище, ще го уредя и ще ти платя
наема за една година. Каквото поискаш. Не се безпокой.
— Наистина имаш развитие, да знаеш — отбеляза тъжно тя.
— В сравнение с какво?
— В сравнение с теб, какъвто те срещнах.
Тя вдигна очи към мен с изражение, което отначало не можех да разгадая, но после се
сетих: бе обич — онази обич, която пазим за най-скъпите си приятели.
— Помниш ли първата ни целувка? — попита ме.
— В афганската църква. Изгониха ни. За малко да ни арестуват.
— Хайде да разберем как си спомняме първата ни целувка — каза тя, измести се и
седна срещу мен.
Тя ме целуна, но целувката ни се разтвори в шепот и ние продължихме да си говорим, легнали един до друг в тъмното, докато бурята утихна и замря. Когато тя заспа, станах и си
приготвих чантата за пътуването сутринта с влака.
Сложих пистолетите, мунициите, дългите ножове, паспортите и няколко пачки пари в
тайното отделение, което бях направил на гърба на един тежък сандък. Оставих пари на
Лиса в горното чекмедже на бюфета, където тя щеше да ги намери.
Когато всичко бе готово, седнах до прозореца на плетения стол, който бях купил за нея
— достатъчно висок, че да има изглед долу към улицата.
Последният самотен продавач на чай мина под прозореца ни, като позвънваше с
велосипеда си, за да привлече вниманието на дремещите нощни пазачи. Малко по малко
звънецът заглъхна и улицата притихна.
Целият живот обикаля по орбита около това слънце — сърцето на Съдбата. Ранджит, Викрам, Спящият баба Денис, Навин Адеър, Абдула, Санджай, Дива Девнани, Дидие, Джони
Пурата, Конканън, Винсън, Ранвей, Скорпиона, Близнака, Шри Ланка, Лиса — моите мисли
блуждаеха като пасажер, плаващ от море към море, а в мастиленочерното небе сияеше една-
едничка звезда: Карла.
Когато призори тръгнах, Лиса още спеше. Обзет от свежест след безсънната нощ, закрачих към стоянката за таксита на булеварда. Сянката ми подскачаше като весело куче в
жълтата утрин. Сънен таксиметров шофьор прие с неохота двойната такса. Пустите улици, по
които минавахме, сияеха, измити от светлината.
Гарата, езическата катедрала на Бомбай, разпръскваше носачите, пътниците, товарите
по коридори със съдбоносни последствия; всяка седалка бе важна; всяка седалка решаваше
Съдбата на някого.
Когато експресът за Мадрас най-сетне потегли, прозорецът пробуди заспалите улици
пред очите ми чак до покритите с локви предградия и още по-нататък, където започваха
гористите зелени планини и долини, отвъд градската сива бедност.
„И пак-и пак, и пак-и пак" — ритмично пееха колелата на влака. Беше ми добре… и
добре, и зле едновременно. Сърцето ми бе въпрос, разумът ми — заповед.
В Шри Ланка беше опасно, Лиса бе права. Но Абдула се беше договорил със Санджай и
се бе преборил с него за моята свобода в замяна на обещаната от мен мисия. А още една