задача към предишните петдесет бе дребна цена за безпрепятственото ми излизане от
Компанията.
Радвах се за Лиса, радвах се, че се е освободила от мен, щом това искаше. Продължавах
да чувствам същата тревожна обич към нея, но трябваше да започна да свиквам с факта, че си
е тръгнала — нея вече я нямаше, а аз отивах на война.
Лиса откри своята истина, аз — своята. Още бях влюбен в Карла и не можех да обичам
никоя друга.
Нямаше значение какви интриги крои Карла — за или срещу Ранджит. Нямаше
значение, че се е омъжила за друг или че аз се бях опитал да обикна друга жена. Нямаше
значение, ако не можехме да бъдем нищо повече от приятели. Аз я обичах и винаги щях да я
обичам.
Беше ми и добре, и зле — една лоша мисия ме делеше от по-доброто.
„И пак-и пак, и пак-и пак", пееха колелата на влака, „и пак-и пак, и пак-и пак", докато
край прозореца се нижеха ферми, поля, градове, а шал от небе обвиваше далечните планини
с последния дъжд за годината.
ШЕСТА ЧАСТ
ТРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ЛУНА НЯМАШЕ. Облаците се бяха скрили, уплашени от мрака. Звездите сияеха тъй
ярко, че ако затворех очи, палеха искри в мрака отвътре. Вятърът беше навсякъде — игрив, зарадван да ни види навън, на повърхността на нищото, корабът пропадаше и се издигаше
леко, сякаш не плаваше, а пореше вълните като плувец.
Три дни в Мадрас аз и другите седемдесет и седем човека бяхме чакали нощ като тази.
Дни на очакване, които се стопиха в минути: минутите преди полунощ, минутите, преди да
напуснем опасния кораб, за да се прекачим в още по-опасните лодки сред открития океан.
Вълните ближеха носа и солената мъгла отгоре струеше чак до кърмата, където стоях, облечен в тъмносини работни дрехи и яке — още един камуфлиран вързоп върху
камуфлираната палуба.
Гледах звездите, докато корабът въздишаше сред вълните и се носеше между тъмната
нощ и още по-тъмното море.
Повечето океански товарни кораби над ватерлинията са боядисани в бяло, кремаво или
бледожълто, за да бъдат забелязвани лесно от вода или въздух при произшествие в открито
море — например повреда на двигателите или пробойна в корпуса.
"Мирата" — товарен кораб с водоизместимост петдесет хиляди тона, плаващ под
панамски флаг — бе боядисан целият в тъмносиньо; тъмносини платнища покриваха товара
и съоръженията на палубата.
Капитанът на мостика управляваше на светлината от приборите. На кораба бе толкова
тъмно, че предните светлини приличаха на дребни създания, които ту се гмуркаха, ту
изскачаха от вълните. Силуети се притискаха един в друг като вързопи товар — какъвто ние
и бяхме. Нелегално превозваните пренасяха контрабандно мечтите си и начесто си шушукаха
един с друг, но не се долавяше нито една ясна дума. Шепотът им винаги бе по-тих от
плисъка на вълните. Жертвите на войната са майстори на тишината.
Внезапно почувствах нужда от компания. Със залитане тръгнах по палубата към първата
група. Усмихнах им се — бели зъби в мрака.
Седнах до тях. Те отново зашепнаха помежду си.
Говореха на тамилски. Не разбирах нищо, но това не ме дразнеше. Клокочещият им
шепот ме загръщаше в пашкул и нежната му мелодия се разливаше в сенки край нас по
боядисаната палуба.
Една фигура се приближи и приклекна до мен. Беше Мехмуд, викаха му Мехму — моята
свръзка на кораба.
— Тази война е на младите — каза тихо, оглеждайки лицата на тамилите до нас. —
Тамилско отечество за Шри Ланка — стара идея, но за нея мрат младите. Можеш ли да
дойдеш с мен?
— Разбира се. Последвах го на юта[57].
— Нямат ти вяра. — Той запали две цигари и ми подаде едната. — Нищо лично. Но нито
те знаят кой си, нито защо си в групата. Когато си в положение като тяхното, което все
повече се влошава, всеки представлява заплаха, дори и той да е приятел.
— При всеки курс ли си на кораба?
— Да. Разтоварваме законния товар и плавам обратно за Мадрас.
— Не бих искал да върша това всеки месец. Патрулните катери, които видяхме, не бяха
далеч, а са и сериозно въоръжени.
Той се разсмя тихо.
— Знаеш ли нещо за тамилите мюсюлмани в Шри Ланка?
— Не много.
— Погроми — каза той. — Провери го.