Смееше се, но в този смях тъгата му просто се изливаше по друг начин. Изправи се и
каза:
— Златото и паспортите, които носиш, ще са от помощ. Ще откупим свобода на
затворници, а после ще ги измъкнем от Шри Ланка, за да разкажат на света какво се случва с
нас. За хората това просто е нова гражданска война. За нас е война, която никога не
започваме, но вечно се налага да я водим. За нас въпросът не е в националността, а във
вярата.
Отново вярата. Зад онова, което аз вършех, не стоеше никаква чиста и благородна кауза.
Нямаше никаква кауза освен моята собствена. Срам ме бе от тази мисъл, когато стоях до
човек, рискуваш живота си заради своята вяра.
Прекарваните от мен стограмови златни слитъци бяха от разтопени бижута, откраднати
или отнети с изнудване от Компанията на Санджай. Те вече бяха оцапани с кръв — и аз
също: нищо благородно, нищо чисто.
Ала в мен някъде все още имаше вяра, частица вяра като парченце цветно стъкло.
Свещената мисия на Мехму за мен бе работа, вярно си е, но един и същ тъмен кораб носеше
и двама ни към една и съща тъмна война. За мен тя също бе война на самотник: свободата на
един мъж от банда, чиито членове някога бяха братя един за друг.
Вярата означава да се доверяваш без страх, а свободата е една от нейните съвършени
прояви. На онази палуба, докато слушах молитви на арабски, хинди, английски, сингалски и
тамилски, а ярките звезди — тези миниатюрни слънца — горяха очите ми, аз повярвах в
свободата и поисках Мехму да ми даде пистолет.
Той вдигна пуловера си и ми показа затъкнато оръжие в колана на панталоните си.
„Браунинг хай пауър", стандартен за офицерите от индийската армия. Наказанията за
търговия с тях бяха тежки и затова ги продаваха доволно скъпо.
Харесвах Мехму и исках той да можеше да дойде с мен в Шри Ланка. Беше силен
трийсетгодишен мъж с бърз ум и широки познания, говореше свободно шест езика и имаше
набито око. Пистолетът на Мехму не ми хареса.
— Цяло оръдие!
— Малко… бие на очи, признавам си — отвърна той, огледа се и ми подаде оръжието и
един пълнител.
— Малко…?! Това чудо ти се навира в окото като зебра, застанала в строя!
Проверих пистолета и щракнах предпазителя.
— Ако те хванат с оръжие, най-добре да е с това — каза той. — С всеки друг пистолет
нямаш шанс, ще те обработват дълго, преди да те пуснат в морето от хеликоптера — и то
някъде по тия места, между другото.
— А с този?
— С този имаш някакъв шанс. Индийската армия контролира острова, но сега навсякъде
е пълно с наемници — американци, израелци, южноафриканци — и всички работят за
Отдела за проучвания и анализи[58]. Ако индийската армия те хване с този пистолет, можеш
да се представиш за агент на индийското разузнаване. Може да мине, няма да си първият
случай. Там е Дивият изток.
— Значи нося грамаден патлак и щом го видят, понеже е толкова голям, ги убеждавам, че работя за тях, и ако ме оставят жив, наистина започвам да работя за тях, така ли?
— Случва се — сви рамене той. — Даже много често.
— Дай ми малък пистолет, Мехму. Няма да трепя антилопи гну я, искам само да вдигна
достатъчно шум, та да имам време да офейкам. Ако ме хванат, ще го хвърля и ще отричам.
По-добре така, отколкото да работя за тях.
— Но малкият пистолет… — заразмишлява той. — Аз винаги казвам: ако за да убиеш
някого, се налага да го застреляш между очите, значи пистолетът е малък.
Втренчих се в него.
— Малък пистолет? — той подсмръкна. — С малък пистолет трябва да стреляш право в
очите, мой човек, иначе все едно ги обстрелваш с чакълчета.
— Не думай.
— Казвам ти! Случва се. Даже много често.
— Имаш ли малък пистолет, или не?
— Имам — рече той замислено. — Искаш ли да ги разменим?
— Я покажи.
Той извади от джобовете на якето си кутийка с патрони и автоматичен пистолет 22-ри
калибър. Беше от онези оръжия, които пасват красиво в чантичката до червилото, парфюма и
кредитната карта. Дамско пищовче.
— Вземам го.
Разменихме си пистолетите. Проверих оръжието и го пъхнах в джоба на якето си.
— Аз бих увил това чудо в найлон — каза той и пак затъкна браунинга в панталона
си. — И бих го залепил с хирургическо тиксо.
— Ако цопна във водата ли?