време заливаха борда. Включих се и аз. Хората в цялата лодка гребяха. Рулевият се засмя
тихичко.
Чат-чат.
Неспокойно, спящото море въртеше непрекъснато рамене под нас. Водата плискаше в
лодката, напоявайки ни със сол. Чат-чат.
Когато лодките наближиха брега, скочихме в дълбоката до кръста вода и с усилие поехме
към плажа. Лодките се отдалечиха назад.
Побягнахме към дърветата. Когато ги стигнахме, се обърнах към морето. По-
бавноподвижните мъже и жени още тичаха, ритайки и ровейки пясъка. В слънчев ден такова
надбягване можеше да е весело, но в нощ като тази бе страшно.
Корабът не се виждаше никакъв, единствената светлина бяха звездите.
Моята свръзка ми помаха, беше под група дървета. Отидох при него и двамата в по-
дълбоката джунглата. След малко той се спря и се ослуша.
— Как се казваш? — прошепнах, когато се уверихме, че никой не ни следва.
— Тука няма имена, човече — отвърна той. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-
добре. Истината е сладко нещо, освен ако някой не я изрязва с нож от теб. Тогава е много
болезнена. Готов ли си да вървим?
— Давай.
— На юг от главното шосе пътува камион. Ще ни чака, но няма да чака дълго. Лодките
се отклониха малко от курса. Има да вървим още много, а нямаме време.
Навлязохме в околните храсти и след минути си запробивахме път през успоредната на
брега ивица джунгла. От време на време между дърветата проблясваха тъмни вълни, но малко
по-късно морето остана далече назад и вече не се чуваше; дори миризмата му се стопи сред
силните ухания на влажната джунгла.
Дълго следвах мъжа сред задушаващите маси листа, големи колкото слонско ухо, докато
накрая излязохме на тясна пътека — невидима, преди той да ни вкара в нея.
Не се ориентираше по звездите — те не се виждаха. Картата на джунглата в ума му бе
толкова точна, че не се поколеба нито веднъж, докато напредваше с бърза крачка.
На два пъти го загубих. И двата пъти замрях и се ослушах за стъпките му. И двата пъти
не чух нищо, докато не ме потупа по рамото, и отново продължихме в джунглата.
В раницата и в натъпканата с контрабанда жилетка мъкнех трийсет и пет килограма
тегло. Но не тежестта ме затрудняваше. За да не се размести жилетката и калъпите да
изпаднат, я бях затегнал на гърдите и кръста. Всяко вдишване беше мъчително.
Пробихме си път през крайния храсталак и излязохме на главен път.
— Трябва да пестим време — каза спътникът ми, като погледна часовника си. — Ще
рискуваме да хванем едно отклонение. Оттам е много по-бързо. Мернеш ли никаква
светлина, бягай да се скриеш сред дърветата. Аз ще ги отклоня. Ти бъди в готовност. Ясно?
— Да — изпухтях.
— Искаш ли аз да понося малко жилетката?
— Добре съм.
— Дай поне да взема раницата — прошепна той.
С благодарност смъкнах раницата от раменете си и той я пое.
— Добре, да тичаме!
Побягнахме по бабунестия страничен път в мълчание и тъй глухо, че животинските и
птичите крясъци на няколко пъти ни стряскаха. При всеки дъх жилетката стягаше гърдите
ми.
"В действителност — ми бе казал някога един нигерийски бегач- контрабандистът
прекарва нелегално единствено себе си. Всичко останало, което носи, е просто оправдание, разбираш ли?". Когато стигнахме мястото, откъдето щяха да ни вземат, моето „оправдание"
заплашваше да спре сърцето ми.
— Пристигнахме.
— Алилуя! — изпухтях. — Да сте чували някога за мотоциклети?
— Извинявай, пич — усмихна се той и ми подаде раницата. — Но мисля, че стигнахме
навреме.
— Мислиш? — изпъшках, опрял ръце на коленете.
— Пистолет имаш ли?
— Да.
— Приготви го да ти е подръка. Още сега.
Развих пистолета, а той провери и презареди своя автоматичен с десет патрона. Огледа
се наоколо и забеляза моето пистолетче 22-ри калибър.
— Ако срещнеш случайно набита жена с небесносин хиджаб…
— Знам. Да не й показвам пистолета.
— Майната му, пич — ухили се той. — Обичаш да живееш опасно!
— Нещо ми подсказва, че тази Син хиджаб оставя трайни впечатления.
— Готина е. Страхотен другар — засмя се той. — Само не й показвай пистолета.
Той пак погледна часовника си и се взря в мрака, който поглъщаше пътя там, където