табела със същия надпис.
Подминахме разпръснати колиби и бараки, а после и първите големи къщи. Онова, което приличаше на отблясъци от горски пожар, беше ярко осветеният град на хоризонта, само на десет километра от нас.
Минахме през три неохранявани контролни пункта, като всеки път намалявахме
скоростта до пълзене, а после бързо давахме газ. Заобиколихме града и стигнахме до
крайбрежния квартал „Орс Хил" и хотел „Касълрий" за няма и час.
— Дяволски късмет — отбеляза шофьорът, когато спря джипа на автомобилната алея. —
Някаква боливудска актриса тази вечер изнася представление за индийската армия. Сигурно
не са искали да пропуснат случая.
— Благодаря ви за помощта.
— Няма защо — усмихна се той. — Исус да те пази, другарю.
— И теб също.
Джипът излезе от алеята, даде газ и потегли. Местните свръзки бяха мюсюлманин, индуист и християнин и всички те бяха използвали думата „другар" по един или друг начин.
Преди свръзките ми винаги са били черноборсаджии — мъже, на които знаеш доколко да се
довериш. „Другарите" бяха нов щрих. Запитах се какви още изненади може да ми е подготвил
Санджай. Нарамих раницата и погледнах нагоре към фасадата с фронтон на хотел
„Касълрий".
Беше в колониален стил, в който белите колонизатори са си вдигали къщи, щом успеели
да докопат златото. Златото в жилетката на гърдите ми се връщаше в една от тези колонии и
аз исках час по-скоро да се отърва от него.
Спрях се да изпробвам името. На контрабандистите им е нужно да се вживеят в новото
си фалшиво име и в новия акцент, преди да ги използват. Като беглец, за чиято глава бе
определена награда, аз колекционирах акценти и ги упражнявах при всеки сгоден случай.
"Аз съм Джеймс Дейвис. Джеймс. Може би не. Аз съм Джим Дейвис. Джими ли са ми
казвали като малък? Джим Дейвис, приятно ми е. Не, казвайте ми Джим, моля."
Щом откриех фалшиво име, на което можех да се доверя, откривах и път към новия си
живот, който трябваше временно да водя. Войната бе опростила този проблем с мъжа, който
ме очакваше и бе отпътувал като сянка в каросерията на камиона. Той нямаше име, когато не
беше с тези, които обича и на които се доверява.
Изкачих се по украсените с теракота гранитни стъпала, прекосих дървената веранда и
почуках по украсеното с филигран стъкло на главния вход. След малко нощният портиер
открехна вратата.
— Дейвис — представих се, като с лекота превключих на канадски акцент. — Джим
Дейвис. Имам резервация.
Той ми махна да вляза, заключи здраво вратата и ме поведе към рецепцията, където
преписа паспортните ми данни в регистър, голям колкото половин билярдна маса.
— Кухнята е затворена, сър — каза най-сетне служителят, като затваряше книгата
страница по страница, все едно оправяше легло. — В момента гостите са много малко.
Сезонът започва след три месеца. Но има студени закуски и мога да ви приготвя чудесно
питие, ако желаете. Специалитетът на заведението.
Той премина през голямата хотелска приемна и запали лампиона до един удобен,
застлан с ленено покривало диван. Пъргаво прекоси отново стаята и отвори вратата към
баните.
Запали друга лампа и свали една хавлиена кърпа от закачалката.
— Бихте ли желали да се освежите, сър?
Бях гладен и жаден. Не исках да се бавя половин час, че и повече, докато измисля
сигурно скривалище в стаята си за моята златна жилетка. Тъй че докато беше на гърба ми, тя
бе в безопасност.
Поех кърпата, измих си ръцете и лицето, а после се настаних на дивана, където вече ми
беше сервирано.
— Позволих си волността да ви приготвя питие, сър — каза той и постави висока чаша
пред мен. — С кокос, пресен лайм, мъничко джинджифил, щипка настърган горчив шоколад
и няколко мои собствени тайни съставки. Ако не ви хареса, ще ви приготвя друго по ваш
избор.
— Засега с удоволствие предоставям избора на вас, господин… Как ви е името, моля?
— Анкит, сър — отвърна той. — Казвам се Анкит.
— Хубаво име. „Съвършен". Аз съм Джим.
— Познавате индийските имена, сър?
— Познавам индийските имена, Анкит. Откъде си?
— От Бомбай — каза той и постави пред мен поднос със сандвичи. — Като вас.