още по-голяма решителност да ги изхвърли от страната.
— Ще ходим ли?
— Да бе, да. Хайде не се пали толкоз, да не ти пламнат гащите.
— Какво?
— Хайде не се пали толкоз, да не ти пламнат гащите — повтори той троснато, докато
прекосяваше треволяка.
— Вече и правила има, разбирам — казах, докато излизах подире му на главния път.
Боевете в Тринкомали бяха утихнали и от няколко седмици цареше крехко примирие.
Немските кореспонденти на „Шпигел" се бяха върнали в редакциите си у дома, за да поемат
други ангажименти.
Хорст, австрийски нещатен дописник, беше останал. Дебнеше за свежа новина: искаше
да блесне при липса на конкуренция. Всъщност се надяваше Тамилските тигри да започнат
офанзива в областта и избелелите му сини очи да са първите, които ще видят
възобновяването на военните действия.
Беше висок, здрав, образован младеж, влюбен в някакво момиче, вероятно мило момиче, което живееше във ферма в Нормандия, и се надяваше войната в Шри Ланка да продължи.
„Журналистиката — каза веднъж Дидие на Ранджит, медийния барон — е лекарството, което
само се превръща в болест."
— Нямаш ли фотоапарат? — попита ме Хорст, след като петнайсетина минути вървяхме
и говорихме за него.
— Опитът ми сочи, че контролните пунктове са алергични към всякакви камери освен
към техните собствени.
— Вярно е — съгласи се той. — Но вчера на пътя имаше отрязана глава. Първата за цял
месец.
— Аха.
— И… ако днес видим още една… няма да си деля снимките с теб.
— Добре.
— Не съм виновен, че си си зарязал фотоапарата.
— Разбрах.
— Само да сме наясно по тоя въпрос.
— Не ми трябват снимките ти на отрязани глави, Хорст. Дори не ща да мисля за тях. Ако
пак има отрязана глава на тоя път, цялата е твоя.
На пътя пак имаше отрязана глава само на петдесет метра по-нататък.
Отначало реших, че е номер — тиква, набучена на прът, зловеща шега. Но след още
няколко крачки видях, че е на мъртво хлапе, шестнайсет-седемнайсетгодишно. Крепеше се на
бамбуков прът, забит в земята; лицето на момчето бе обърнато към всеки жив, минаващ по
главния път.
Очите бяха затворени, устата зееше.
Хорст си занаглася фотоапарата.
— Казах ти аз — възкликна той. — Казах ти! Продължих по пътя.
— Къде тръгна? — подвикна ми той.
— Ще ме настигнеш.
— Не, не! По този път не е безопасно! Затова исках да вървим заедно. Трябва да останеш
с мен! Заради собствената си безопасност!
Не спрях.
— Две за два дни! — възкликна Хорст, докато се губеше в далечината. — Нещо ще става.
Усещам! Знаех си, че е правилно да остана.
Щракаше с фотоапарата. Чат-чат. Чат-чат.
Убийството на хлапето бе престъпление, но да набиеш главата му на кол — направо бе
грях, а грехът винаги изисква изкупление. Искаше ми се някак да има начин да върна главата
на момчето на родителите му, да им помогна някак да открият тялото му и да го погребат. Но
не можех да слушам сърцето си. Не можех дори да сваля мъртвата му млада глава на земята, което исках да сторя от дъното на душата си. Носех жилетка, натъпкана с паспорти и злато, собственият ми паспорт и журналистическата ми акредитация бяха фалшиви. Аз бях
контрабандист, изпълнявах мисия и бях длъжен да го подмина.
Сам на пътя, аз жалех за това хлапе — което да бе то и каквото и да бе сторило.
Продължавах да вървя, придавайки си отново сурово изражение, опитвах се да прогоня всяка
мисъл за него сред джунглата, окъпана за кратко от ореол слънчева светлина между бурите.
Дърветата бяха в изобилие и растяха високи и силни, обгрижвани от шубраци и
буренаци — някои от тях стигаха до кръста, други се източваха до раменете ми.
Листата трепкаха и ронеха капки от последния дъжд върху яките корени на дърветата —
поклонници, разливащи ароматни масла по нозете на дърветата светци, чиито вдигнати ръце
клони и милиони длани листа бяха измолили буря от океана. „Няма ли дървета да се молят за
дъжд, няма дъжд" — ми бе казала Лиса веднъж, когато изтичахме навън да се порадваме на
топлия мусонен порой.
Ветрове откъм морето успокояваха разтърсените от бурята дървета. Клоните се свеждаха
и се клатеха, меките листа трептяха с шума на прибоя от небесния бряг. Птици се рееха из
простора, пикираха надолу, чезнеха сред талазите от зеленина и отново излитаха, а сенките