им блещукаха върху мокрия път.
Природата ме лекуваше — както тя прави, когато й позволим. Спрях да тъжа за
погубеното хлапе край пътя и за погубеното хлапе в мен и престанах да си повтарям думите
„отсечена глава".
Една кола ме приближи от север — очукан бял седан с фарове, облепени със звезди от
черен изолирбанд. Караше го жена — набита, нисичка, трийсетгодишна и със син хиджаб.
Тя спря до мен, наведе се и свали стъклото.
— Ти какви ги вършиш бе, майната ти? — извика. — Аз…
— Не ми се обяснявай.
— Но вие току-що попитахте…
— Качвай се в колата.
— Вие коя сте?
— Качвай се в колата! Качих се.
— Издъни се — каза тя и ме измери намръщено от глава до пети с презрителен поглед.
— Салам алейкум — казах.
— Ва алейкум сапам — отвърна, сърдито присвила очи. — Трябва да се махнем оттук.
Потегли и след няколко секунди видяхме Хорст, който още стоеше до главата на хлапето
в опити да направи перфектната снимка. Тя щеше да продължи, но аз я спрях на десетина
метра след журналиста.
— Ако изчезна от пътя, той ще разпитва. Остави ме да се оправя с него.
Слязох от колата и притичах към Хорст.
— Какво става? Коя е тази с теб?
— Току-що чух, че боевете пак са започнали — отвърнах задъхано. — Измитам се. Да те
хвърлим ли до хотела?
Очите му се присвиха и той се загледа към пустия път на север.
— Не, виж, аз мисля да се помотая тук. Ти заминавай. Всичко е наред.
— Не ми харесва да те зарежа така, щом тук става опасно.
— Не, не, няма проблем. Ще ида да видя какво става на контролния пункт. Ти върви.
Прихвана фотоапарата и ми подаде ръка. Стиснах я.
— Успех! — казах.
— И на теб. Ще ми направиш ли една услуга? Щом заминаваш, трай си за това, докато
можеш, става ли?
— Няма проблеми. Чао, Хорст.
Той вече се отдалечаваше и подготвяше фотоапарата си. Чат-чат.
Върнах се в колата и видях, че Син хиджаб държи пистолет, прицелен в мен.
— Всичко е наред — казах.
Тя даде газ, прихванала волана с една ръка. Сменяше скоростите с ръката, в която
държеше пистолета, и ме изнервяше толкова, че се стрясках, щом бутнеше яростно лоста с
долната част на дланта си.
— Вие двамата да не сте гаджета? — попита тя. — Дъра-бъра! Какво му каза?
— Каквото искаше да чуе. Ще ме застреляш ли? Видях как явно се замисли над думите
ми.
— Не знам — отвърна. — Какво каза на този мъж? На чия страна си?
— На твоята, надявам се. А ако ме застреляш, ще отвориш дупка в някой от паспортите.
Тя рязко сви с колата към една поляна посред дърветата, спря мотора и хвана пистолета
с две ръце.
— Смешно ли ти е? Измъкват ме от прикритието ми, по което се трудих две години, за
да те взема от хотела, да прибера нещата и да те откарам до летището!
— Прикритие? Ти да не си шпионин? — Млъквай!
— Ааа… добре, а коя си все пак?
— Намирам те сам на пътя — продължи тя, втренчила се загадъчно в мен. — После ти
спираш да си поприказваш с някакъв непознат. Убеди ме, че това не е грешка, иначе, Аллах
ми е свидетел, ще ти пусна куршум в главата и ще обера златото от трупа ти.
— Ако познаваш твоя Свещен коран, би трябвало да е достатъчно да ти назова номера
на стиха.
— Какви ги дрънкаш?
— Втора сура, аят двеста двайсет и четвърти — казах.
— „Кравата"! — назова тя ехидно сурата от Корана. — Ти нещо искаш да ми кажеш ли?
Намекваш, че съм дебела?
— Не, разбира се. Ти си… пищна.
— Я стига!
— Ти започна.
— Да се върнем към сурата, умнико.
— За немюсюлманите, които искат да научат нещо за Корана, втора сура, аят двеста
двайсет и четвърти е добро начало. „И не правете клетвите си в името на Аллах пречка да сте
праведни, да се боите…"
— „… и да помирявате хората" — довърши тя вместо мен и за пръв път се усмихна.
— Е, да се залавяме? — Започнах да се изхлузвам от якето.
Тя прибра пистолета в един джоб сред диплите на полата си, отвори задната врата на
колата и издърпа нагоре седалката.
Отдолу, под фалшив капак, имаше тайник. Подадох жилетката; тя щателно провери всеки
джоб и всеки паспорт. Доволна, я пъхна в тайника и захлупи капака. Седалката щракна и се
намести, а ние отново се качихме в колата.
— Ще се отбием в хотела — каза тя. — Трябва да освободиш стаята. Оттук нататък