Пак се разплака и вече не можеше да се спре — нещо ставаше в душата й, всичко
наведнъж; не знаех какво, не я познавах.
Забелязах полумесеците от олюпен лак в основата на ноктите й, синината на лицето —
горе-долу колкото мъжки пръстен, раните по кокалчетата на собствените й ръце, мириса на
сапун от дрехите й, изпрани в някоя хотелска мивка, чантата на задната седалка с най-
важните неща за бързо бягство и нейното бързо бягство всеки път, когато погледът й уловеше, че може би не просто я гледам, а се стремя да проникна в душата й.
Но очите ми виждаха само една жилава, храбра и предана бегълка, чистофайница, която
обаче не желае да изтрие от ноктите си последната цветна частица от момичето, което е
била някога. Защо беше загадка — това се разбира само когато хората се сближат.
Чувствах се безпомощен да я утеша. В чантата имах салфетки. Взех да й ги подавам една
по една, докато сълзите й изсъхнаха и плачът спря, като дъждът край нас.
Слязохме от колата и застанахме до нея. Сипах вода в подложените й шепи, за да си
измие лицето.
Тя постоя, вдъхвайки въздуха, напоен с уханието на белите цветове, обкичили увивните
растения навред около нас.
Качихме се обратно в колата, смесих хашиша с тютюн и направих джойнт. Тя така и не
ми го предложи и аз направих още един. Задържа и него, затова приготвих още две-три
цигари.
Мислите летяха свободно над зелените кадифени поля към още по-зелените пасища на
спомените — онова място в нас, накъдето винаги пътува душата. Не зная какви спомени
танцуваха за Синия хиджаб тогава, но за мен танцуваше Карла, въртеше се както на онова
парти. Карла.
— Умирам от глад — каза Синия хиджаб — И между другото…
— Знам. И думица да издумам пред някого за това, ще ме застреляш.
— Щях да ти благодаря. Обаче си адски прав. Дай ми сандвич. Тя запали колата и я
изкара от отбивката.
— Не искаш ли да те сменя за малко?
— Шофьорът съм аз — заяви тя и пак наду газта, щом излезе на шосето. — Шофьорът
винаги съм аз. Дай ми сандвич.
— Какъв искаш?
— Дай ми сандвич с каквото и да е. Такъв да ти се намира?
— Цял плик, както излиза.
Докато пътувахме, тя повече не проговори. Понякога измърморваше по някой зикр —
фраза, поменаваща Бога. По едно време подхвана припева на някаква песен, но изтананика
само няколко такта и млъкна.
И когато спряхме, преди шосето да завие към входа на летището в Коломбо, тя просто
загаси мотора и се втренчи в мен все тъй безмълвно след онова проточило се до безкрайност
мълчание, странно и изненадващо тъжно.
— Аз — мухсинин — казах.
— Деятелите на доброто? — преведе тя.
— Казваше го, докато шофираше.
— Втори паспорт имаш ли?
— Разбира се.
— Хвани първия възможен полет за чужбина. Прибирай се по най-бързия начин. Чуваш
ли?
— Да се прибера по най-бързия начин. Добре, мамо.
— Дръж се сериозно! Нещо трябва ли ти?
— Така и не ми каза как се е провалила мисията.
— Няма и да ти кажа! — заяви невъзмутимо тя.
— Стискаш се за новини повече и от кореспондент на „Ройтерс". Да са ти го казвали, Син хиджаб?
Тя се разсмя и това ме зарадва.
— Тръгвай. Веднага.
— Чакай — казах. — Имам нещо да ти давам. Но преди това трябва да ми обещаеш.
— Какво е това… нещо?
— Обещай ми да не стреляш по Мехму… пак. Поне не и заради нещо, свързано с мен.
Тоя човек ми харесва.
— Аз за тоя човек се омъжих! — сопна се тя. — Но добре де, добре, няма да стрелям по
него. Вече на два пъти го прострелвах и той не спира да мрънка!
Извадих малкия автоматичен пистолет от джоба си, запаса от патрони — от другия и й
ги подадох.
— Мисля, че той искаше да ти дам това. Тя обгърна в шепи пистолетчето.
— Мехму, мехебуб[63]! — прошепна, а после пъхна пистолета в друг джоб сред диплите
на полата си. — Благодаря ти.
Слязох от колата и се наведох да се сбогувам.
— Голям късметлия е той — казах. — Аллах хафиз[64]!
— Сега като се заклех да не стрелям вече по него, е още по-голям. Аллах хафиз.
Тя потегли, а аз се изкачих по входната рампа и влязох в летището.
След четирийсет и пет минути се чекирах за полета. Провървя ми или пък Синия
хиджаб бе пресметнала идеално времето. Имах да чакам само един час.
Намерих си място, откъдето можех да наблюдавам преминаващите хора, да оглеждам