лицата, да изучавам походката, да забелязвам напрежението и съчувствието, летаргията и
настоятелността, да слушам теноровия смях и крясъците, да усещам как бебешки плач
разкъсва сърцето почти на всеки, който го чуе — замрял миг в публичното пространство, наблюдение и очакване на израз или на интонация, които сякаш се създават сами.
Един мъж дойде и седна до мен. Беше висок и слаб, с рунтави мустаци и пригладена
назад коса, облечен с жълта риза и бели панталони.
— Здравей — каза ясно той, а после премина в шепот: — Трябва да се поздравим като
приятели и да отидем в бара. Аз съм тукашната ти свръзка. Ако си пийваме, няма да
изглежда толкова подозрително.
Той ми подаде ръка. Поех я и го придърпах към себе си.
— Мисля, че си в грешка, Джак — отвърнах, стиснал дланта му в моята.
— Всичко е наред. Синия хиджаб ми се обади и те описа. Пуснах ръката му и се
изправихме заедно, преструвайки се на приятели.
— Съвършено те описа — каза той. — Изучила те е много добре.
— Това някак си не ме преизпълва с увереност — отвърнах, упътвайки се към бара на
летището.
— Не, по дяволите — отвърна той, прегръщайки ме през раменете. — За Синия хиджаб
е по-добре да имаш само мъгляви спомени.
— Каква е тая връзка с комунистите?
— Когато търсиш бойци, добре е да започнеш от враговете на твоите врагове.
— Какво значи това?
— Повече не мога да ти кажа.
Чакането прекарахме в разговори. Той ми разказваше разни истории, които можеше и да
са верни, а аз слушах, сякаш му вярвах, а после го отрязах, преди да е подхванал още някоя:
— Каква е цялата тази работа?
— За какво говориш?
— На никого не пращат свръзка на летището при заминаване — казах. — Синия хиджаб
пък ми каза, че съм се издънил. Какво става?
Той доста време ме оглежда и май заключи, че търпението ми се изчерпва и всеки миг
ще избухна. Позна.
— Нищо повече не мога да кажа — отвърна, извръщайки поглед.
— Можеш. И трябва. По дяволите, какво става?
— Какво става ли?
— Заплашва ли ме нещо на това летище, или не? В опасност ли съм? Ще ме заловят ли?
Изплюй камъчето, че да не си плюеш зъбите!
— Ти не си в опасност — побърза да ме увери той. — Обаче ти си опасността. Бях
изпратен да те следя да не направиш някоя щуротия.
— Щуротия ли?
— Да, щуротия.
— И каква щуротия например?
— Не ми казаха.
— И ти не попита?
— Никой не пита и ти го знаеш. Спогледахме се.
— А как щеше да действаш, ако бях направил някоя щуротия?
— Щях да изгладя нещата с властите и да те върна оттук в Бомбай по най-бързия начин.
— Само това?
— Кълна се. Нищо повече не знам.
— Добре. Добре, извинявай за оная приказка за изплюването на зъбите. За минутка-две
ми се струваше, че влизам в капан.
— Ти не си в опасност — каза той успокоително. — Но като се върнеш, не си отивай
направо вкъщи.
— Защо?
— Просто докладвай на Компанията веднага щом се върнеш.
— Свързано ли е с начина, по който е била провалена мисията?
— Не знам. Санджай много настояваше да му докладваш. Много настояваше. Но не
обясни.
Обявиха полета ми. Пак се ръкувахме; той си тръгна и се смеси с тълпата.
Настаних се на мястото си в самолета и обърнах две питиета преди излитане. Бях
изпълнил задачата. Беше свършено. Това бе последната ми мисия за Компанията на Санджай.
Бях свободен и сърцето ми, глупакът в небесния замък, пееше, докато се издигахме високо, високо над земята.
ТРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
ПРИСТИГНАХ В БОМБАЙ КЪСНО ВЕЧЕРТА, но „При Леополд" все още беше
отворено и знаех, че Дидие най-вероятно ще е там. Исках да получа сведения. Високият слаб
мъж — моята свръзка на летището, ми беше казал да отида право в Компанията, което беше
необичайно. Имах утвърдена уговорка със Санджай да се явявам двайсет и четири часа след
връщането си от мисия. Това бе задължителният период за уталожване на нещата, в случай че
са ме проследили, и Санджай никога не променяше този установен ред. Но в тази задача
нямаше нищо от обичайната политика — тя цялата бе неразумна. Преди да се прибера или да
отида при Санджай, исках Дидие да ми разкаже всичко случило се, докато ме е нямало, и да
разбера къде е отседнала Лиса. И Дидие ме осведоми, но не там.