Хванахме едно такси в тежко мълчание. В отговор на всеки мой въпрос Дидие вдигаше
ръка. Спряхме на едно тихо място с изглед към гробницата на Хаджи Али.
— Лиса е мъртва — съобщи ми той край ветровитото море. — От свръхдоза.
— Какво? Какво говориш?
— Тя си отиде, Лин.
— От дрога? Каква дрога?
— Рохипнол[65] — отвърна тъжно Дидие.
- Не. Не!
— Да, да.
— Невъзможно е.
„Как може тя да е била мъртва и аз да не го усетя, да не го узная някак, да не го
почувствам?" — помислих си.
— Това е факт, приятелю. Няма я вече.
Пронизаха ме отломки от загубеното време. Всичко неизказано и неизвършено заедно с
нея, пропуснатите мигове на нежна грижа — всичко това ме прониза в гърдите.
— Не може да е истина.
— За жалост е истина, Лин.
Усетих как коленете ми аха-аха ще се разтреперят. Свят без Лиса. Дидие ме прегърна
през раменете. Облегнахме се на уличния парапет.
Жизнената сила изтичаше от мен във въздуха. Атоми любов се отделяха от Източника, защото светът се въртеше твърде бързо, за да ги удържи. Небето се криеше зад черен облачен
плащ, а светлините на града се отразяваха във водата: бяха сълзите на океана. В мен нещо
умираше, а друго, някакъв призрак, се мъчеше да се изтръгне на свобода.
Поех задавено въздух, за да забавя неистовото туптене на сърцето си, и обърнах лице
към моя приятел.
— Семейството й?
— Дойдоха — каза той. — Много приятни хора.
— Говори ли с тях?
— Говорихме, докато разбраха, че освен приятел на Лиса съм и твой приятел.
Съжалявам да ти го кажа, Лин, но те обвиняват теб за смъртта на Лиса.
— Мен?
— Разказвах им за теб, заради вас двамата с Лиса и теб самия, но не ми повярваха. Не те
познават и за тях е по-лесно да хвърлят вината върху непознатия, отколкото да разберат
истината. Вчера напуснаха града заедно с тялото на нашата тъжна мила Лиса.
— Няма я тук? Откарали са я у дома?
— Няма я, Лин. Много съжалявам. Безутешен съм.
Колите ни подминаваха на талази между сигналите на светофара и широкият булевард
ту се пълнеше, ту опустяваше. Покрай целия крайбрежен парапет седяха хора — сами, по
двойки или със семействата си, повечето обърнати към гробницата на Хаджи Али, плаваща
над вълните и огряна от светлина за душата.
— Какво стана? Разкажи ми всичко, което знаеш.
— Сигурен ли си, че си готов, приятелю? Дай първо да се напием.
— Разказвай.
— Дай първо аз да се напия!
— Дидие, разказвай!
— И аз я обичах, знаеш ли — каза той и отпи от плоското си метално шише. — За мен
последните няколко дни без теб бяха голямо изпитание.
Прибра го, извади от джоба месинговата табакера и си избра един джойнт. Запуши
кротко, после ми го предложи.
— Не, не искам.
— Сериозно? — усъмни се той и пак ми подаде джойнта.
— Не, крепя се. Гадно ми е, но се издържа. Разкажи ми какво се случи.
— Стана на следващата вечер, след като ти замина. Аз…
— Вечерта след като заминах'? Това беше преди пет дни.
— Всячески се мъчех да те намеря, Лин. От Компанията на Санджай не можах да науча
нищо, а не открих Абдула. Мисля, че той още не знае, както и ти не знаеше.
„Абдула… — промълви сърцето ми. — Къде си?"
— Ще му е тежко — казах аз. — Той харесваше Лиса, а и тя винаги го е харесвала.
— И то много. Тя беше негова ракхи-сестра.
— Негова ракхи-сестра? Никога не ми е казвала. Нито пък той. Ракхи е скромна гривна, която момиче слага на китката на момче в знак, че от този ден той й става побратим и е
длъжен вярно да я закриля. Гривната е символ на победата на нейния побратим винаги, когато той защитава честта й.
— Аз също й бях ракхи-брат, Лин.
— Кога стана това?
Изобщо нямах представа, че Лиса е изпълнила обреда, да не говорим за това, че е
избрала Абдула и Дидие за ракхи-братя.
— И вината за нейната смърт е моя — произнесе той тихо. — Не спазих дълга си да я
закрилям, докато теб те нямаше.
Той пушеше и се мъчеше да сдържи сълзите си. Погледна ме веднъж и заговори, но
когато очите ни се срещнаха, се извърна. И двамата знаехме, че е вярно — бях я оставил под
негова грижа и той бе обещал да я пази.
Един уличен метач забърса с метла бордюра, вдигна очи към мен и ми кимна
дружелюбно. Гледах го как пристъпва и маха с метлата, пристъпва и маха: крайбрежен