снимки, бях ги правил по нейна молба. Бяха останали само ивиците прозрачно тиксо, обрамчващи празнините.
Тя бе настояла да ги закрепим с тиксо, а не с магнити. „Мразя магнитите — бе
казала. — Несигурна работа."
— Родители й събраха всичко нейно и го отнесоха — каза Дидие. — Не мина без сълзи.
Отидох в банята и си измих лицето със студена вода. Не подейства. В тоалетната се
свлякох на колене и избълвах всичко тъмно и разяждащо от себе си.
Дидие ме намери и постъпи както трябва — излезе и ме остави сам да се оправям.
Измих се повторно. Вдигнах поглед към огледалото.
Снимката, която Лиса бе пъхнала в рамката горе, бе скъсана. Лицето й липсваше, на
фотографията беше останала само моята глупашки ухилена физиономия. Махнах я, накъсах я
на парчета и я изхвърлих в кошчето.
Седнахме във всекидневната да пием силно черно кафе и изпушим силен черен
кашмирски хашиш. Това беше запасът на Лиса — нейната съвършена, божествена дрога само
за особено специални случаи. Точно затова трябваше да я крия при моите неща.
А когато брендито и храната пристигнаха с Тито, вдигнахме чаши в памет на Лиса — да
бъде обичана.
Тито ми помогна да отместя отново тежкия скрин от стената.
— Хубаво — каза той, щом видя пистолетите, паспортите и парите. — Десет процента.
— Дадено.
Той започна да пъха всичко в една торба.
Това бе моята мрежа за сигурност; залогът, който внасях като партньор на Дидие; всичко, което притежавах, и не се намираше в джобовете или в раницата ми.
Тито понечи да завърже торбата, но го спрях.
— Почакай.
Бях забравил да проверя още едно място, което полицията вероятно беше пропуснала. В
килера имахме газов бойлер. Върху него имаше рафт, който Лиса бе сложила, за да изсуши
някога халюцигенните гъби, които един приятел от Германия ни беше донесъл.
Отворих вратата и погледнах към рафта. В единия му край имаше кутия от обувки. Видях
думите „ЕТО ЗАЩО", изписани отстрани.
Дръпнах кутията към мен, бръкнах вътре и ръката ми взе да пресява предметите в нея.
Бяха обикновени предмети — тънко сребристо шалче, което бе носила на първата ни
среща; детска играчка с пружина, месингова запалка „Зипо" — подарък от Дидие по повод
настаняването ни, която тя не ми даваше да използвам от страх, че ще я загубя — и вероятно
така щях да направя; кучешка свирка, която надуваше винаги, когато се разхождахме по
„Марин Драйв", за да привлича вниманието на кучетата, покрай които минавахме; преспапие, което й бях направил от сребърни пръстени, и разни камъчета, мидички, снимки, талисмани и монети.
Беше кутия с джунджурии, дребни неща, които нямаха никаква стойност за никого
другиго на света. „А не е ли това любов, Лиса? — помислих си, взрян в кутията. Когато няма
значение за другите, а за нас значи всичко, не е ли любов? — Не се ли обичахме. Лиса? Не се
ли обичахме?"
Сложих кутията в торбата на Тито заедно с двете парчета сабя на Кадербай и Лисините
конопени сандали. Той я завърза здраво и я метна на рамо.
— Как ви е фамилията? — попитах.
Изучавах лицето му. Беше важно лице. Цялото ми имущество на света беше в ръцете му, а се познавахме от четиринайсет минути. Исках да разпознавам това лице, независимо колко
ще се промени.
— Дешпанде — отвърна той.
— Грижете се за нашите проценти, господин Дешпанде.
— Не се притеснявай — засмя се той.
Стиснахме си ръцете. Той хвърли поглед към Дидие и изтича надолу по стълбите.
— Е, как ще го убием? — попита Дидие и си сипа бренди, след като Тито си тръгна.
— Кого да убием?
— Конканън, разбира се.
— Не искам да убивам Конканън. Искам да го намеря и да го накарам да каже кой е
купил хапчетата от него и ги е дал на Лиса.
— Бих ти препоръчал да свършим и двете — рече замислено той.
— Трябва да поговоря с Навин — казах. — Може ли да му се обадиш и да го уредиш?
Трябва да докладвам на Санджай в ранния следобед. Кажи на Навин, че ще го чакам в пет в
Афганската църква, ако успее да дойде.
— Разбира се. Знаеш ли кога се връща Абдула?
— Не.
— Сега имаш нужда от него в Компанията.
— Знам.
Огледах се в стаята и в спалнята оттатък.
— Тази нощ ще спя тук.
— В никакъв случай! — възпротиви се Дидие. — Не е безопасно. Знам едно място до