— Къде е Карла?
— Защо?
— Вземи телефона. — Какво?
— Вземи телефона и се обади на Карла.
— Защо… Защо ти не й се обадиш?
— Не обичам телефоните. И нямам нужда от тях, защото мога да те накарам да се
обадиш вместо мен. Схващаш, нали?
— Какво… да разбирам?
— Обади се на Карла. — Аз…
— Обади се на Карла.
— Ти се обади — чух зад себе си нейния глас — и ще дойда. Седеше на едно кресло в
ъгъла на обширния кабинет. Саксийните палми отстрани я бяха скрили от погледа ми.
Изглеждаше ядосана и много зарадвана, че ме вижда. Бях прекъснал кавгата им.
— Здравей, Карла. Наказали са те в ъгъла, задето не слушаш ли?
— С Ранджит имаме нова уговорка — каза тя, палейки цигара; сенките от палмовите
листа шареха лицето й на светли и тъмни ивици. — Ако сме в една и съща стая, да сядаме
възможно най-далеч един от друг.
— Приключихте ли тук? — попитах, взрян в зелените царици. Ранджит се разсмя.
Обърнах се към него. Смехът му секна толкова бързо, че той едва не се задави с него.
— На какво се смееш?
— Аз… ами… аз… представа си нямам.
Беше уплашен. Това беше нелепо. Да, бях споменал пистолет, но не носех, а и Карла бе
тук; тя беше неговото оръжие. Беше на сигурно, а се обливаше в пот.
— Нали знаеш израза да кажеш на някого, че изглежда, като да е видял призрак?
— Май… май да… — отвърна той.
— Е, ти изглеждаш като призрака.
— При… призрака? Чий призрак?
— Какво ти става бе?
— Ти… каза, че имаш пистолет. Трепереше.
— Казах, че никой не се сети да ме попита дали нося пистолет. Не съм казал, че нося
пистолет.
— Е, да… Да де, нямаш.
— Имаш ли да ми казваш нещо, Ранджит?
— Не! — заяви той припряно. — Нищичко!
— Какво знаеш за смъртта на Лиса?
— Нищо. Нищичко. Горкото момиче. Трагична злополука. Това е, тоест… Съвсем нищо.
— Сбогом, Ранджит, и моля те, не ме чакай. — Карла се изправи и се запъти към
вратата.
Отворих й и напуснахме кабинета. Ранджит седеше все тъй в креслото, разперил ръце
на бюрото си, сякаш се мъчеше да го удържи да не отплава нанякъде.
Вратите на асансьора се затвориха, тя извади плоско метално шише, отпи, затвори го и
се обърна към мен:
— Мислиш, че имам нещо общо с нейната смърт? — Какво?
— Ченгетата така мислеха. Хубавичко ме обработиха. Оставят белези само там, където
не се вижда.
Усетих как стомахът ми се сви. Гневът изпълни празнината в мен.
— Дилип Светкавицата?
— Праща ти поздрави — отвърна тя.
Вратите се отвориха пред малка тълпа във фоайето. Тя ме спря на вратата и прегради
пътя на хората. Лицата ни бяха на педя едно от друго.
— Аз нямах нищо общо с това — каза. — Никога не бих сторила зло на Лиса. Нито бих
позволила на някого да й стори зло.
— Не, разбира се — отвърнах, но тя вече ми беше обърнала гръб. Отидох до рецепцията, метнах пропуска си през плота и разблъсках хората, докато не намерих Карла да стои
невъзмутимо малко по-нататък от главния вход.
Потеглихме към крайбрежната улица в Бандра. Тя се прилепи към гърба ми, притиснала
лице в мен — пътник, готов да умре.
Можехме да отидем на десетки по-близки места, но имах нужда да карам. Когато
спряхме край морето, вече бях спокоен като вълните в залива.
Тръгнахме пеша покрай извития като усмивка бряг в обедната жега, но се чувствахме
добре — двама чужденци, научили се да обичат благословения със слънце град.
— Имахме среща — каза тя, докато вървяхме.
— Ние с теб?
— Не.
Замислих се.
— А, имали сте среща с Лиса.
— Да.
Повървяхме още малко и тогава чак проумях.
— Искаш да кажеш, че с Лиса сте имали любовна среща?
— Нещо такова.
— Нещо такова?
— Да.
— Нещо такова като любовна среща няма.
— Винаги… между нас е имало нещо, нали знаеш…
— Така ли?
— От нейна страна несъмнено.
— И това ли те отведе при нея онази нощ?
— Тя каза, че искала малко да пийнем и хубаво да се повеселим или пък хубаво да си
пийнем и малко да се повеселим.
— Нищо не разбирам.
— Идеята беше нейна.
— Каква идея?
— Казах, че ще ударя с нея няколко чашки, а за после ще видим. Тя каза, че ти не си
против.
— Сериозно?
— Да — намръщи се тя.
Изминахме още няколко крачки в мълчание, сенките ни се бяха прилепили за нас, криейки се от жегата.