имаше паметни плочи на войниците, паднали в двете афгански войни. Това беше военна
църква с параклис, издигната в памет на загиналите. Скамейките още имаха жлебове, където
бойците са поставяли оръжието си при молитва преди и след боевете с афганците — народ, чийто език не говорели и чиято култура не разбирали.
Печалната църква бе почти пуста. Възрастна жена седеше на задната скамейка и четеше
роман. Мъж и момче бяха коленичили пред олтара. Кръгът от витражи над него сякаш се
рееше над главите им.
Навин Адеър оглеждаше месинговия орел, който подпираше библейската стойка. Навин
беше млад, но уверен. Държеше почтително ръце зад гърба си, но стъпваше с решителна
крачка — млад мъж, пълноценно обитаващ пространството на своя живот.
Забеляза, че го гледам, и ме последва в опустялата градина зад църквата. Седнахме под
едно дърво на пейка от камък и цимент.
Беше тихо. Помръкващата светлина на вечерта хармонираше на олтарния витражен
прозорец над главите ни, който обливаше с църковно сияние тъмната градина отдолу.
— Толкова съжалявам за Лиса, човече — каза той.
— Аз също. Навин, само минута, може ли? Трябваше да помълча.
Трябваше да помисля.
Не си бях дал време, за да помисля. Сега си дадох тази минута. Лиса. Лиса.
— Какво казваше, Навин?
— … и полицейския доклад, само това знаем засега — довърши той.
Не бях чул нищо освен последните думи.
— Извинявай, Навин. Не те слушах. Ще трябва да го повториш. Той ме погледна —
добър приятел, който ми състрадаваше.
— Добре. Но чакай, я първо стани прав.
— Моля?
— Стани прав, човече.
— За какво?
— Стани прав, ебати!
Той се изправи и ме потегли към себе си.
— Дай ми прегръдка — каза.
— Не, добре съм.
— Именно затова. Хайде, дай ми прегръдка.
— Не, наистина съм добре.
— Мамка му, пич, приятелката ти умря преди седмица! Дай ми прегръдка, йаар!
— Навин…
— Или ще прегърнеш индиеца в мен, или ще се биеш с ирландеца в мен — каза той. —
Нямаш друг изход.
Протягаше ръце. Нямаше друг изход.
Прегърна ме като брат, като брат ми в Австралия, не беше лесно.
— Пусни го да излезе от теб — каза той, когато сълзите ми капнаха на рамото му. —
Пусни го.
Сълзи в градина с обагрена светлина, сълзи по рамото на моя побратим.
— Майната ти, Навин.
— Пусни го.
Наплаках се и го пуснах.
— Олекна ли ти? — попита Навин.
— Майната ти, Навин. И да, олекна ми.
Седнахме и той пак ми разказа малкото, което беше научил. Не добави много към онова, което аз знаех.
— Конканън къде върти далаверата?
— Не знам — отвърна той и се усмихна за първи път. — Той трябва ли ти?
— Искам да поговоря с него.
— Да говориш?
— Ще говоря, а после ще слушам, докато ми разказва кой е бил с него онази вечер у
Лиса.
— Смяташ, че не Конканън й е дал хапчетата?
— Според пазача той си е тръгнал след петнайсет минути. Вторият мъж се е задържал
там близо час. Искам да знам кой е бил.
— Добре, заемам се.
— Пазачът е видял номера на черната кола, с която са дошли онази нощ — казах и му
подадох листчето, на което го бях надраскал. — Ако можеш да ми изнамериш собственика, ще е от помощ.
— Още утре ще съм разбрал кой е, но може и да не помогне. Много хора регистрират
колите си на чуждо име.
— Дидие ми уреди стая в хотел „Амритсар", при „Метро". Оста-ви ми съобщение или
утре ела в „Каяни", ще бъда там между един и два. Става ли?
— Изнесъл ли си се?
— Изнесох се. И няма да се връщам.
— Сега къде отиваш?
— Имам среща с Карла в осем. Ще си купя риза и ще се регистрирам в „Амритсар". Ти
къде ще ходиш?
— Трябва да взема Дива в седем и половина. Дотогава съм свободен. Нещо против да
дойда с теб?
— Ще се радвам да ми правиш компания.
Изкарахме мотоциклета иззад автобусната спирка, ритнах лоста да запаля двигателя и
Навин се настани зад мен.
— Уча се да карам мотор — каза.
— Виж ти.
— Хвърлил съм око на един от ония засукани винтидж модели, 350 кубика. Адски е
готин и бърз.
— Аха.
— Състезателите ме учат на разни каскади.
— Състезатели ли?
— Богатите хлапета с японски мотори. Приятелите на Дива. Добре карат.
— Аха.
— Искаш ли да ти покажа какво мога с твоя мотор?