от поглед.
— С удоволствие — отвърна Дидие, дръпна от пурата и изпусна облаче дим.
— Ако построиш хубава къща, те ще потрошат пода, за да седнат в мръсотия — каза и
пак се разположи на стола си. — Ако го направиш по-здрав, ще донесат мръсотия отвън, за
да седнат пак в мръсотия. Нали ръководя строителен бизнес и знам. Шантарам, ти какво ще
кажеш?
Какво ще кажа ли? Че си мегаломан и ще умреш от насилствена смърт.
— Ще кажа, че говориш като човек, който мрази бедняците.
— Я стига! — възрази той. — Всички мразят бедняците. Дори и самите бедняци мразят
бедняците. Мисълта ми е, че някои хора са Родени да водят, а повечето — да следват. Ти си
направил голяма крачка в правилната посока.
— Каква крачка?
— Като си напуснал Компанията на Санджай. Сега между теб и мен остава само една
малка крачка. Ако смяташ да се присъединиш към мен и да ми разкажеш всичко, което знаеш
за Компанията, ще си водач, а не последовател. А аз ще те направя толкова богат, колкото не
можеш да си представиш. Изправих се.
— Извинявам се отново, че нахълтах при теб. Ако знаех, че семейството ти е тук, нямаше да дойда. Твоите хора ще ни пуснат ли да излезем, без да събудят всички горе?
— Моите хора? — разсмя се Вишну.
— Твоите хора.
— Моите хора няма да те докоснат — каза той. — Имаш ми думата.
Обърнах се да си вървя, но той ме спря.
— Ирландецът не е единственият, който знае — каза той. Обърнах се. Дидие стоеше до
мен.
— Имало е шофьор — каза той. — Моят шофьор. Черната кола беше от моите.
— Твоя ли?
— Онази нощ ирландецът я взе назаем. Научих, че са го простреляли по-предния ден, но
настояваше да излезе. Затова му дадох моя шофьор.
— Къде да намеря този шофьор?
— Той нищо няма да ти каже — заяви Вишну.
— Може пък да ми каже — процедих през зъби.
— Мъртъв е. Но преди да умре, ми разказа всичко, което знаеше.
— Какво искаш, Вишну?
— Знаеш какво искам. Искам да спра Компанията на Санджай да помпа оръжия и
бомбаджии от Пакистан и да залива с тях бомбайските улици.
— Това е малко преувеличено… — подхванах аз, но той се изправи зад бюрото с
юмруци на кръста и ме прекъсна.
— Не го отричай, защото се случва навсякъде. — Темата го разпали и той повиши
глас. — Пари от арабите, обучение в Пакистан, армия, потеглила на поход срещу целия свят.
Всеки миг ще превземат първата държава, Афганистан. И тя няма да е последната, която
ислямска войска ще обсеби, преди всичко да е приключило. Ако не го разбираш, значи си
идиот.
— Сега ти си този, който тревожи покоя на жена си. Не искам да водя политически спор
с теб, Вишну. Искам ирландеца.
— Зарежи я жена ми, копеле, зарежи и ирландеца! Кажи ми какво мислиш ти за всичко
това. И двамата сте тук достатъчно отдавна, за да почувствате обичта на майка Индия. На чия
страна сте?
Погледнах Дидие. Той сви рамене.
— Истинската борба е между сунитския и шиитския ислям — казах. — Мюсюлмани
избиват на всеки немюсюлманин по сто и повече мюсюлмани — една джамия или един
пазар хора. Нас тази борба не ни засяга и не трябва да се месим в нея. При всички положения
не бива да бомбардираме и да нападаме държавите им, докато водят тази семейна вражда.
Нито по някое друго време, щом питаш.
— А нас, индийците, тази борба ни засяга — каза той по-сериозно, ръкомахайки. —
Кашмир. Там ни нанасят удари — отново и отново. Искат Кашмир да стане независима
ислямска държава. Каква е позицията ти за Кашмир?
— Конфликтът в Кашмир е неразрешим. Там трябва да пратят Сини каски на
Обединените нации в защита на местното население, докато се постигне споразумение.
— А щеше ли да смяташ така, ако ставаше дума за някой щат от твоята родина?
— Той е прав — отбеляза Дидие и го подчерта с пурата. Погледнах него, после отново
Вишну.
— Аз нямам родина. Вече нямам и приятелка. Знаеш ли нещо, което може да ми
помогне да намеря убиеца й?
Той се ухили и погледът му се стрелна към часовника на стената. Осъзнах, твърде късно, че протака и ни мотае.
Вратата зад нас се отвори и влезе Дилип Светкавицата. След него шест ченгета се
набутаха в стаята. Двама сграбчиха мен, двама — Дидие.
Дилип дойде и застана до мен. Шкембето издуваше ризата му до пръсване.