— Да тръгваме!
Черният амбасадор потегли и остави диря от виещ се син дим сред флуоресцентната
мараня. Прибрах парите в ризата си и чух как писъците екват отново.
Спазъм зад дясното око ми каза „здравей"; натъртвания се здрависваха по целия ми гръб
и раменете.
Тръгнах обратно, минах през голямата входна арка, изкачих стълбите към дългата
веранда и влязох в кабинета на Дилип Светкавицата.
— Викни го — наредих на задрямалия полицай, който пазеше бюрото.
— Шантарам, твойта мама — отвърна той, изтегнат в креслото му.
— По-добре хич не му се мяркай пред очите.
Бръкнах в ризата си, извадих няколко стодоларови банкноти и ги хвърлих на бюрото.
— Викни го.
Полицаят сграби банкнотите и изтича навън.
Дилип Светкавицата се появи за секунди. Не знаеше дали съм тук да му създавам
проблеми, или да се помиряваме, като му бутна рушвет, и кое му се иска повече. Направо
беше плувнал в садизъм, по издутата му риза имаше потни петна.
— Днес явно много ми върви — каза той, въртейки камшика в ръка.
— Искам да платя гаранцията за тримата задържани.
— Какво?
— Искам да платя гаранцията на тримата задържани, в брой.
— Кои трима? — попита Светкавицата и лицето му се смръщи подозрително.
— Тримата, дето ги смилаш с ритници.
Той се разсмя. Защо хората се смеят, когато не се опитваш да си забавен? Но разбира се: когато шегата си ти самият.
— С най-голямо удоволствие — ухили се той. — Срещу справедлива цена. Дали обаче
ще искаш да знаеш, че единият от тях е изнасилил няколко малки момиченца и още не знам
кого точно, докато не признаят? Изборът си е твой, разбира се.
Иди, че прави добро. Чух звън в ушите, лицето ми се пробуди от болка — болката на
гнева, която трепти в теб и не спира, докато не се случи нещо много хубаво или много
ужасно. Камбаните не спираха да звънят. Педофил? Съдбата е соломонов въпрос, винаги.
— Бих искал… — заговорих дрезгаво и се покашлях. — … Бих искал да ти платя, за да
спреш да биеш тримата задържани. Договорихме ли се?
— Договорката струва петстотин американски долара, когато успееш да ги замериш —
каза той.
Знаеше, че ме е обрал до шушка, а полицаят мъдро бе задържал за себе си няколкото
стотачки, които му дадох. Извадих банкнотите от ризата си и ги хвърлих на бюрото. Дилип
ахна.
— Горе имам още осемдесет задържани — каза той. — Искаш ли да ми платиш да не
бия и тях?
В този момент — пребит, не на себе си и обзет от мисълта, че тялото на Лиса е било в
полицейския участък и всяко ченге тук я е видяло мъртва, и знаейки, че Дилип Светкавицата
е пребил Карла сигурно на същата врата, за която ме бе оковал — не ми пукаше. Исках само
виковете да секнат за малко.
Подхвърлих още пари на бюрото.
— За всичките тая вечер — казах.
Той се разсмя и загреба парите. Ченгетата на вратата се разхилиха.
— Доходоносна нощ излезе — рече. — Трябва да те бия по-често. Излязох от кабинета, прекосих бялата веранда и слязох по стълбите.
Минах под арката и излязох на улицата — знаех, че бях купил тишина само за една нощ
и на следващата отново ще ги пребият, и ще има и други след тях, всяка нощ. Нищо не бях
прекратил, защото дори всичките пари на света не могат да купят мир и цялата тази
жестокост няма да спре, докато доброто не възтържествува като единствен закон.
Пред мен спря черна лимузина и от нея слезе Карла заедно с Дидие и Навин. Щастието
в душата ми препусна като свободен гепард из саваната на утехата. И болката побягна, подплашена от любовта.
Те ме прегърнаха и ме настаниха в колата.
— Добре ли си? — попита ме Карла и допря хладна длан на лицето ми.
— Добре съм. Как разбрахте, че са ме пуснали?
— Чакахме. Дидие ни се обади и чакахме от другата страна на улицата, пред „Лео".
Видяхме как те изхвърлят от участъка и ти дадохме малко време.
— Идеята беше на Карла — додаде Навин. — Тя каза: „Оставете го да си обуе гащите на
спокойствие." А после тъкмо тръгнахме и дойде черният амбасадор.
— След което ти влезе вътре — допълни Дидие.
— Което дойде малко нагло — усмихна се Навин. — Отново зачакахме и вече се
канехме да те измъкнем оттам, когато излезе.
— Имаме новини — каза Дидие.
— Какви новини?