— Чакайте! — извиках. — Мадам Жу се е върнала в града, води спецове по заливане с
киселина и разпитва за Карла.
— С киселина — изплю се Дидие, разтреперан от ужас.
— Коя е Мадам Жу? — попита Навин.
— Гнусна жена! — Дидие пресуши последната глътка от шишенцето си. — Представете
си паяк, голям колкото дребна жена — тя представлява горе-долу това.
— Ще пазим денонощно Карла, докато изхвърлим Мадам Жу и нейните спецове по
киселината в морето — предложих. — Ние ще…
— Благодаря ви и приемам помощта ви, Дидие и Навин — прекъсна ме Карла. — Но ти
не може да участваш, Лин.
— Не мога ли?
— Не.
— И защо?
— Защото няма да си тук. Заминаваш.
— Така ли?
— Да.
— И кога?
— Тази сутрин.
— Довиждане, Лин! — Дидие се втурна да ме прегърне. — Никога не се будя по-рано от
следобед и затова се боя, че ще пропусна заминаването ти.
— Моето заминаване?
— В планината — каза Карла. — Заминаваш при Идрис за две седмици.
— Довиждане, Лин — прегърна ме Навин. — Ще се видим, като се върнеш.
— Чакайте малко!
Те вече се бяха упътили към вратата. Настигнахме ги и щом вратите на асансьора се
затвориха, Карла въздъхна.
— Всеки път, когато пред мен се затвори врата на асансьор… — подзе тя.
Дидие й подаде плоско шише.
— Мислех, че пиенето ти е свършило — каза тя, отпивайки глътка.
— Това е резервата.
— Дидие, ще се ожениш ли за мен, ако успея да се разведа с Ранджит или да го убия?
— Вече съм женен за своите пороци, скъпа ми Карла — отвърна Дидие. — А те всички
до един са много ревниви любовници.
— Такъв ми бил късметът — рече тя. — Всички мъже покрай мен или са порочни, или
са женени за пороците си.
— А аз от кои съм? — попита Навин. — Нали вече съм един от тия мъже.
— Навярно си и двете — отвърна Карла. — Затова и имам толкова големи надежди за
теб.
Стигнахме до колата на Карла и Рандъл отвори вратите. Казах им, че искам да се върна
пеша при моя мотор, все още паркиран до къщата на „Скорпионите". Карла дойде до
вълнолома с мен, за да се сбогуваме.
— Дръж се — каза, опряла длан на гърдите ми. Докосването на пръстите й ми
действаше като откровение. Представи си това всеки ден.
— Аз съм от държеливите, както излиза — усмихнах се. Тя се разсмя. Звук на камбана.
— Искам да съм до теб, когато Мадам Жу изскочи от сенките.
— Можеш да ми помогнеш, като останеш две седмици горе, Лин. Нека всичко се
уталожи. Остави ме да задействам това. Остави ме да направя необходимото и стой настрана, докато го върша. Остани и по-дълго горе при Идрис, ако е нужно.
— По-дълго ли?
— Само ако е нужно.
— Ами ние?
Тя се усмихна и ме целуна.
— Ще идвам да те виждам.
— Кога?
— Когато най-малко очакваш — отвърна, докато се връщаше към колата.
— А Мадам Жу?
— Ще сме милостиви, докато я намерим — отвърна тя от прозореца, когато Рандъл
потегли.
Гледах колата, докато я изгубих от поглед, а после поех по крайбрежната улица. Ранните
минувачи енергично ме подминаваха, твърде сериозни да погледнат друго освен тротоара.
На изток утринната зора бавно сваляше сенките от лицата на сградите. Нетърпеливи
кучета излайваха тук-там. Ята гълъби пробваха уменията си и се спускаха над алеята с
размах на танцьори, развели одеждите си, и пак се издигаха и чезнеха към небето.
Бях като погребално шествие от един човек. Крачех и още чувствах пепелта по пръстите
си. Миниатюрни фрагменти от живота на Лиса се рееха над морето и вълнолома.
Всичко оставя белег. Всеки удар отеква във вътрешната гора. Всяка несправедливост
отсича клон, всяка загуба е повалено дърво. Нашата прелестна смелост, надеждата, която
определя нашия вид, е в това, че продължаваме напред, колкото и рани да ни нанася животът.
Вървим. Посрещаме лице в лице морето, вятъра, солената истина на смъртта и все тъй
вървим напред.
И всяка наша крачка, всяко дихание и всяко осъществено желание е дълг към онези, чиито живот и любов вече не блестят, както нашите все още, от искрата и ритъма на Извора
— към душата, която сме обичали в очите им.
СЕДМА ЧАСТ
ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
— НЕКА ЗАПОЧНА НАШИТЕ УРОЦИ с обяснението къде греши Кадербай в
наставленията, които ти е дал — каза Идрис.