вероятно такава щастлива случайност да възникне и другаде. Следователно живеем във
Вселена, в която съществуваме ние и още милиарди планети, по които няма нищо повече от
микроби, археи[78], малки кротки метаногени[79] и бактерии, поколение след поколение
плаващи из алкални морета.
Едно водно конче забръмча покрай него. Той протегна ръка и го примами, като си
мърмореше под носа. Насочи пръст към гората и то отлетя.
— Според другия възглед — обърна се Идрис отново към мен — такива като нас има
навсякъде, във всяка галактика. Но тук, в нашата, в слънчевата система, на две трети
разстояние от вихрената дейност в центъра на Млечния път, ние сме късметлиите — защото
на това място еволюцията е успяла да се осъществи. Кое обяснение е по-приемливо, как
мислиш?
Как мислех? Отново мобилизирах сили и се изкатерих по моста на идеите.
— Аз залагам на второто. Щом тук е станало, най-вероятно се е случило и другаде.
— Точно така. Вероятно не сме сами. А щом Вселената е създала нас и такива като нас, значи множеството от положителни характеристики е от огромна важност.
— За нас ли?
— За нас и само по себе си.
— Условно ли го казваш, или действително е така? Той се разсмя.
— Ти къде си учил? — попита и ме погледна, сякаш ме вижда за първи път.
— В момента уча тук.
— Добре — каза с усмивка. — Добре. Няма разлика. Всичко е условно и действително
едновременно.
— Изгубих нишката, съжалявам.
— Дай да караме по съкратената процедура. — Той отново се наклони към мен. — Да
оставим сократовско-фройдистките шашми за отговаряне на въпрос с въпрос. Кадербай
много ги обичаше, мир на праха му, но аз предпочитам да излея душата си и после да го
обсъждам. Нещо против?
— А… нямам, разбира се. Моля те, продължавай.
— Много добре. Значи, аз вярвам, че всеки атом притежава набор от характеристики, дадени му от светлината в мига на Големия взрив. Сред тези характеристики е и
множеството от положителни характеристики. Всичко съществуващо под формата на атоми
притежава този набор положителни характеристики.
— Всичко значи.
— Казваш го така колебливо…
— „Колебливо" или „със съмнение", Идрис?
Той се наведе напред на шезлонга и посегна за чилума.
— А в себе си съмняваш ли се?
Съмнявах ли се? Да, разбира се. Преживял бях падение; бях един от падналите.
— Да.
— А защо?
— Защото не плащам за нещо, което извърших.
— И това те тревожи?
— Много. Засега съм платил само първоначалната вноска. Рано или късно ще трябва да
платя и останалото, по един или друг начин, сигурно с лихвите.
— А може би вече плащаш, но не го знаеш. Усмихваше се и ми предаваше благото си
спокойствие.
— Може би — казах. — Но мисля, че не е достатъчно.
— Пленително — каза той и ми протегна чилума да го разпаля. — Как се разбираш с
баща си?
— Обичам своя пастрок. Той е възхитителен и сърдечен човек. Един от най-прекрасните
хора, които някога съм познавал. С моя живот аз го предадох. С онова, в което се превърнах, аз предадох неговата почтеност.
Не зная защо го казах и как тези думи се изсипаха от урната на срама. Бях заключил зад
стоманена врата болката, която съм причинил на този чудесен човек. Някои от нашите
прегрешения към другите тъй дълго коленичат в сърцата ни, че костта се превръща в камък
— плашило в параклис.
— Извинявай, Идрис, разчувствах се.
— Отлично — промълви тихо Идрис. — Дръпни си. Подаде ми чилума. Дръпнах и се
успокоих.
— Добре. — Той се облегна и подпъхна ходила под прасците си. — Дай да приключим с
това, преди някой мил и добър момък да е дошъл да ми споделя своите проблеми с
приятелката си, които ще ми се наложи да изслушам. Какво им става на младите? Не знаят
ли, че в това отношение няма как да е без проблеми? Готов ли си?
— Моля те, продължи — казах, макар изобщо да не бях готов.
— Множеството от положителни характеристики присъства във всяка съществуваща
материална частица и се изразява на свое собствено ниво на сложност. Колкото по-сложно е